Това беше традиционната политика на английските империалисти. В съответствие с тази политика нееднократно се отлагаха сроковете за откриването на втория фронт в Западна Европа, за да „се заставят други да понасят основната сила на удара“465. По сметките на английските политици Съветският съюз трябваше до крайна степен да изтощи настъпателните възможности на хитлеристка Германия, а когато настъпи решителният момент, те да излязат с пресни сили. Аналогични сметки правеха и управляващите кръгове в САЩ. Рузвелт в беседа със сина си през август 1941 г. определи същността на стратегията на САЩ във Втората световна война по следния начин: „Ти си представи, че това е футболен мач, а ние сме, да кажем, резервни играчи, седнали на пейките. В дадения момент основните играчи — това са руснаците, китайците и в по-малка степен — англичаните. На нас определят ролята на играчи, които ще влязат в играта в решаващия момент… Още преди нашите нападатели да се изморят, ние влизаме в играта, за да забием решаващия гол. Ще отидем с пресни сили. Ако правилно изберем момента, нашите нападатели няма да са още твърде уморени…“466
Изхождайки от тези политически цели на управляващите кръгове в САЩ и Англия, англо-американското командуване разработваше и осъществяваше съответствуваща военна стратегия на непреки действия срещу хитлеристка Германия.
Прогресивните хора в Англия добре знаеха, че „определени реакционни сили никога не са се отказвали от антисъвет-ските машинации“467. По-специално през 1943 г. реакционните сили в САЩ и Англия все още се надяваха за сключване на сепаративен мир с германския империализъм. През 1943 г. продължаваха „неофициалните мирни сондажи с американски представители, които специално бяха предприети от германските представители в Турция…“468 От тези сондажи германските империалисти ясно разбраха, че англо-американските „съюзници не смятат исканията за безусловна капитулация като твърди“469.
Германските империалисти водеха преговори не само с американски представители. Гьорлиц твърди, че бившият главен кмет на Нюрнберг, Герделер, когото германските монополисти определяха за поста райхсканцлер, „чрез посредничеството на шведския банкер Валенберг през есента на 1943 г. установи контакт с Чърчил. Чърчил дал да се разбере, че той е склонен да се откаже от искането за безусловна капитулация, ако бъде създадено правителство на Бек—Герделер“470.
Реакционните сили в САЩ и Англия настойчиво искаха да сменят Хитлер предвид на това, че той загуби всякакъв външнополитически авторитет.
По такъв начин англо-американските реакционери и през 1943 г. не изоставяха своите опити да разкъсат отвътре антихитлеристката коалиция чрез сключване на сепаративен мир с германските монополисти, за да може с това да влеят нови сили на германските милитаристи за продължаване на войната със Съветския съюз.
През 1943 г. възникна разногласие между съветското правителство и съюзниците по въпроса за признаването на Френския национален комитет за освобождение, създаден в Алжир. През май 1943 г. де Гол пристигна в Алжир. На 3 юни 1943 г. де Гол и Жиро обявиха съглашение, с което двамата ще са председатели на Френския национален комитет за освобождение. Съветското правителство, ръководено от общите интереси на СССР и Франция в борбата им срещу общия враг — хитлеристка Германия, — се готвеше през лятото на 1943 г. да признае Френския национален комитет за освобождение като временно правителство на Франция. Но за това признаване през 1943 г. попречи Чърчил, обявявайки протест в посланието си от 23 юни 1943 г.
Чърчил беше разтревожен за съдбата на англо-американския план за настъплението срещу хитлеристка Германия през Италия. Де Гол се стремеше да провежда национална, самостоятелна политика в интерес на Франция. Във връзка с това Чърчил се опасяваше, че де Гол, като съсредоточи в ръцете си цялата власт във Френска Северна Африка, ще окаже сериозен натиск в полза на първостепенното изпълнение на плана за десанта на англо-американските войски в Северна Франция. Ето защо в посланието от 23 юни 1943 г. Чърчил лиса: „Ние не можем да бъдем уверени в неговия начин на действие“ (т.е. на Френския национален комитет за освобождение — В. С.)471. В същото послание Чърчил диктуваше своите условия на комитета.
467
Пэт Слоун (Генеральный Секретарь Общества англо-советской дружбы), „Сорок лет борьбы за дружбу народов“. Газета „Правда“, 4 октября 1957 г.
471
Переписка Председателя Совета Министров СССР с президентами США и премьер-министрами Великобритании во время Великой Отечественной войны 1941–1945 г., т. I, стр. 135.