Целостта на отбраната на Централния фронт беше възстановена към края на деня на 17 юли, а на Воронежкия фронт — към края на деня на 23 юли 1943 г. Огромна роля за проваляне на настъплението на противника изиграха фронтовите контра-удари, нанесени от Централния фронт на 6 юли, а от Воронежкия — на 12 юли 1943 г. Първият контраудар се проведе със силите на един стрелкови и два танкови корпуса. Във втория контраудар главна роля изигра 5-а гвардейска танкова армия в състав от четири танкови и един моторизиран корпус. В танковото сражение от двете страни взеха участие около 1500 танка.
Общите загуби на противника в боевете с войските на Централния и Воронежкия фронт съставляваха 70000 убити и ранени, повече от 3000 танка и щурмови оръдия, повече от 800 полеви оръдия и около 1400 самолета. Създадоха се благоприятни условия за преминаване на съветските войски в контранастъпление.
Замисълът на върховното главно командуване предвиждаше да се премине в контранастъпление с две групи фронтове в момента, когато настъпи криза в настъплението на противника. Тази криза настъпи при спирането на противниковото настъпление: на 9 юли на Централния и на 15 юли на Воронежкия фронт. На 12 юли вече войските на Западния фронт (с командуващ армейския генерал В. Д. Соколовски) и на Брянския фронт (с командуващ армейския генерал М. М. Попов) нанесоха мощен удар на противника на орловското направление. На 15 юли в операцията за разгрома на противниковата ор-ловска групировка се включиха войските на Централния фронт. На 5 август съветските войски освободиха гр. Орел.
На 3 август започна разгромът на белгородско-харковската противникова групировка от войските на Воронежкия и Степния фронт и част от силите на Югозападния фронт. На 23 август съветските войски освободиха гр. Харков.
Контранастъплението на съветската армия при Курск прерасна в общо настъпление на фронт от 2000 км.
В общото настъпление на съветските войски през лятото на 1943 г. участвуваха десет фронта. Придвижването на съветските войски в хода на лятното настъпление през 1943 г. беше от 350 до 600 км.
По такъв начин всички надежди на американо-английската реакция за отслабване на Съветския съюз в изтощителна война сам срещу силния и коварен враг — фашистка Германия — рухнаха. Опитът на немскофашисткото командуване с настъплението при Курск да получи реванш за Сталинград, като вземе стратегическата инициатива и с това да обърне хода на войната в своя полза, завърши с ново голямо поражение на немскофашистките войски. Съветската армия окончателно, до края на войната, здраво държеше стратегическата инициатива и разпръсна фашистката легенда за сериозни успехи на съветската армия.
На 7 ноември 1943 г. началникът на оперативното управление на вермахта (въоръжените сили), Йодъл, в своя доклад за висшия офицерски състав за стратегическото положение в навечерието на петата година на войната заяви: „Инициативата напълно премина в противника, ето защо райхът и европейските страни, сражаващи се на страната на Германия, са принудени да преминат към отбрана.“
Победата на съветските войски при Курск беше осигурена с предварителното съсредоточаване на големи стратегически резерви, обединени в Степния фронт, а също и от тясното взаимодействие между фронтовете.
Победата на съветската армия при Курск имаше решаващо значение за цялата Втора световна война, тъй като тази победа завърши коренния прелом във войната в полза на антихитле-ристката коалиция и здраво осигури на съветската армия количествено и качествено превъзходство в силите.
Продължителният характер на военните действия в Италия (юли—декември 1943 г.)
(Схема 45)
Военните действия на о. Сицилия и на Апенинския полуостров, както и в Северна Африка, носеха неоправдано продължителен характер.
Условията за провеждане на десантната операция на о. Сицилия в кратки срокове бяха извънредно благоприятни. Разгромът на 8-а италианска армия при Среден Дон в хода на зимното настъпление на съветските войски през 1942–1943 г. засили антифашисткото движение на народните маси, недоволни от фашисткия режим. Хитлеристите признават, че им се е случвало да наблюдават „отвращението на италианския народ към фашисткия режим“474. Под ръководството на италианската комунистическа партия се развива партизанско движение в страната, което към края на 1943 г. наброяваше около 300 000 души.