Освен от Кайтел по много още други данни от немски източници се потвърждава, че на французите, които имаха в този период значително превъзходство в сили, „би им се удало да пробият «Западния вал» и да се придвижат в дълбочина на германска територия“74. Обаче французите въпреки очакванията не предприеха нищо.
На нюрнбергския процес Кайтел посочи, че малките схватки между англо-френските и немските войски на Западния фронт затвърдиха убеждението на хитлеристкото ръководство, че „западните държави не искат да воюват“75.
Западните държави искаха само едно: хитлеристите по-бързо да нападнат Съветския съюз. Ето защо те позволиха на хитлеристка Германия без пречки да води военните действия за заграбването на Полша. През време на боевете за Варшава хитлеристкото командуване тук струпа артилерийски части. Особено много артилерийски оръдия прехвърлиха към Варшава от бездействуващия Западен фронт.
Това можа да стане, както заяви на нюрнбергския процес бившият началник на оперативното управление на вермахта, Йодъл, само поради това, че „110 френски и английски дивизии, които противостояха на Запад на 23 немски дивизии, бездействуваха“. Този факт не се отрича нито от английските, нито от френските източници. Нещо повече, някои от тях отбелязват, че англо-френските съюзници „знаеха, че немците на Запад разполагат с много слаби сили“76. Въпреки това те не предприеха никакви решителни действия.
Като говори за управляващите кръгове на Франция, Шарл де Гол пише, че „по това време, когато силите на противника почти напълно бяха заети на Висла, ние освен няколко демонстрации нищо не предприехме, за да излезем на Рейн“.77 Управляващите кръгове на Англия и Франция „не искаха да загубят разположението на Хитлер, те хранеха надеждата да се споразумеят изгодно с него в деня, в който той ще нападне Съветския съюз“.78
Не може да не се отбележи, че войната на Запад имаше твърде странен и едностранчив характер. Французите така и нарекоха този период „странната война“ („drole de guerre“), който продължи повече от 8 месеца. У хитлеристите беше приет терминът „седящата война“ („Sitzkrieg“). Бездействието на англо-френските съюзници „навсякъде се характеризираше като фалшива, не съвременна война“79. Всъщност това бяха такива действия на Англия и Франция, които имаха за цел да ускорят нападението на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз. Именно поради това управляващите кръгове на Англия и Франция пожертвуваха не само Чехословакия, но и Полша. Немските източници направо сочат, че Англия провеждаше „политика на изчакване“80.
На 25 август 1939 г. правителството на Чембърлейн оформи по-рано дадените на Полша гаранции по договора за взаимопомощ. Полша беше свързана с Франция чрез военен съюз още от 1921 г. Франция също така гарантираше независимостта и безопасността на полската държава.
Когато дойде часът за изпитание на англо-френските гаранции, оказа се, че тези гаранции са фалшиви и че тяхната цена не надминава цената на хартията, на която бяха тържествено изложени от англо-френските съюзници на Полша.
Предоставените на Полша гаранции от Англия Хитлер прие „като най-голяма съблазън за себе си и като явна провокация“81. В англо-полския договор от 25 април 1939 г. не се говори за териториалната цялост на Полша. Англия й гарантираше само независимост и безопасност. Съдържанието на англо-полския договор беше такова, че не изключваше възможност от повторение на Мюнхен.
Опити да се организира „полски Мюнхен“ бяха предприети не само от страна „на гарантите“ на Полша, но и от САЩ. Най-близкият съветник на Чембърлейн, Хораций Уилсон, в беседа с американския посланик в Лондон, Кенеди, направо заяви, че е необходимо да се принудят поляците да водят преки преговори с Германия по териториалните въпроси и че именно в това направление трябва да бъде оказан натиск. Кенеди телеграфира за съдържанието на своята беседа на държавния секретар на САЩ, Кордел Хъл.