На уравляващите буржоазнопомешчически класи на балканските страни и страните от Близкия Изток по плана на Гам-лен се определяше ролята на доставчик на „пушечно месо“. Не трябва да ни удивлява това, че „Южният план“ срещна одобрението на англо-френския военен комитет. Беше решено да се ускори подготовката. Френските империалист взеха върху себе си подготовката за нападение на Съветски Кавказ по суша, а английските — по море и по въздуха.
Френското върховно командуване предложи най-напред „да се бомбардират петролните кули в Баку и петролните рафинерии в Батум“87. В своя проект „Южния план“ Гамлен писа, че Англия и Франция „са заинтересовани от бързото разработване на настъплението към Баку (предимно въздушно). Операциите от този род биха били удачно попълнени с операциите в Скандинавия“88. През януари 1940 г. този въпрос се проучваше от правителствата на Англия и Франция.
В началото на март 1940 г. командуващият английските въздушни сили в Близкия Изток; маршалът от авиацията Митшел, „получи от Лондон указание относно подготовката на въздушни операции срещу Баку и Батум“89. Съответни инструкции получи и генерал Уейвел, командуващ британските войски в Близкия Изток. Нему бяха подчинени британските военни сили в Египет, Судан, Палестина, Кипър и в другите места от Близкия Изток.
За командуващ френския експедиционен корпус в Близкия Изток беше назначен яростният враг на съветския народ, генерал Вейган, който още в 1920 г. бе изпратен от френската буржоазия начело на военна мисия при Пилсудски за оказване на бърза помощ на белополяците които бяха разгромени при Киев от съветската армия.
Преписката на Вейган с Гамлен разкрива също така характера на техните преговори, водени от англо-френските империалисти с управляващите кръгове на Турция. Така например на 10 март 1940 г. Вейган телеграфира на Гамлен за хода на преговорите между Уейвел и началник щаба на турската армия, Чакмак, за военно сътрудничество.
Френският посланик в Турция, Масигли, на 14 март 1940 г. съобщи в министерството на външните работи на Франция: „През време на беседата с министъра на външните работи на Турция, Сарачоглу, аз казах, че съвременните бомбардировачи притежават достатъчен радиус на действие за достигане на Баку от бази, разположени в Месопотамия или в Северен Ирак, но затова е необходимо да преминат и над турска територия. «Вие значи се боите от възражения на Иран?» — забелязал турският министър. По-ясно не може да ми се даде да разбера, че от турска страна затруднения няма да възникнат.“90
Във връзка с окончателното утвърждаване на „Южния план“ генерал Гамлен на 16 март 1940 г. записал в своя бележник: „Да се действува по-бързо и по-енергично.“91 Необходимата подготовка вървеше с усилени темпове.
В Близкия Изток се прехвърляха английски въоръжени сили от Египет и френски от Северна Африка, а даже и от метрополията, макар че в това време фашистка Италия се готвеше за заграбването на Тунис и на Суецкия канал, а хитлеристка Германия след разгрома на Полша съсредоточаваше своите войски по границите на Франция.
През време на тази трескава подготовка за агресия срещу Съветския съюз на Западния фронт продължаваше така наречената „странна война“. Англия и Франция не проявяваха никаква активност против хитлеристка Германия. Най-агресивните и реакционни кръгове на Англия и Франция „бяха повече загрижени как да нанесат удар на Русия — чрез оказване помощ на Финландия, чрез бомбардировки на Баку или чрез стоварване на войски в Цариград, отколкото с въпроса, по какъв начин да се справят с Германия92“.
В течение на март 1940 г. англо-френското командуване обсъждаше „въпроса за започване на военни действия срещу СССР“93. Първите „налети“ над съветските петролодобивни райони се набелязваха да се извършат в края на юни 1940 г.94
Обаче антисъветският план на английските и френските империалисти беше провален поради две обстоятелства. Първото беше, че съветската армия в кратък срок проби укрепената „линия Манерхайм“ и окончателно разби белофинската армия. Финландия беше принудена да сключи мирен договор със СССР. Според мирния договор от 1940 г. беше установена нова граница с Финландия, която значително усилваше безопасността на Ленинград и Мурманск, а с това и безопасността на СССР от север.