За тази цел вдъхновителите на „студената война“ създават агресивни военни блокове, възраждат милитаристичната западногерманска армия, строят многобройни военни бази на чужди територии около Съветския съюз и страните с народна демокрация, пропагандират и подготвят атомна война, изпращат в страните от социалистическия лагер шпионски и диверсантски групи.
Разбирайки, че политиката на война е чужда на американския народ и на народите от онези страни, които се намират в съюз със САЩ, организаторите на агресивните военни блокове се опитват да скрият от тях действителните цели на своите военни приготовления. Няма такава клевета, която да не се използува от реакционния печат в западните страни за измама на обществеността. Те например оправдават надпреварването във въоръжаването и военните приготовления с мнимата заплаха на западните страни от СССР, че не съществува никаква заплаха. Реакционната преса фалшифицира причините за възникването на Втората световна война и ролята на Съветския съюз и неговите въоръжени сили в тази война.
Реакционната пропаганда се опитва да убеди американската и английската младеж и особено младежта в останалите страни от агресивния Североатлантически блок, която управляващите кръгове в САЩ и Англия разглеждат като пушечно месо, в „слабостта“ на съветските въоръжени сили. С тази цел американо-английският реакционен печат всячески омаловажава всемирноисторическата роля на Съветския съюз в разгрома на хитлеристка Германия и чупи всички рекорди на лъжите и клеветите срещу съветския народ и неговата героична армия.
Действията на американо-английските въоръжени сили се описват по страниците на реакционния печат така, като че ли те са решили изхода на Втората световна война.
Тази фалшификация започна много преди завършването на Втората световна война. Така например ръководителят на бюрото за военна информация в САЩ, Елмер Девис, на 14 май 1943 г., жонглирайки с цифрите и фактите, обявява военните действия при о. Мидуей (Тихия океан) и Ел Аламейн (Северна Африка) за решаващи битки през Втората световна война.
На 13 май 1943 г. английският военен коментатор, Роберт Фрезер, без да му мигне окото, обявява по радиото, че успехът на американо-английските войски в Тунис стои по-високо от победите на съветската армия при Сталинград, а „като отделна операция сраженията в Тунис нямат равни на себе си през последните 150 години“.
Оттогава фалшификацията на историята на Втората световна война не се прекратява. В априлския брой на американското списание „Фореин аферс“ от 1953 г. дебаркирането на американо-английските войски на африканското крайбрежие от Казабланка до Алжир на 8 ноември 1942 г. се оценява като „решаващ обрат във Втората световна война“4. В същия брой на списанието френският генерал де Монсабер стига дори до такъв абсурд, че африканският плацдарм едва ли не е „облекчил пробива на «Атлантическия вал»…“, който в действителност не съществуваше.
Особено големи усилия буржоазните военни историци полагат, за да докажат, че главната стратегическа цел на висшето немскофашистко командуване през лятото на 1942 г. била да си пробие път през Закавказието, да окупира Иран, да затвори в клещи Близкия Изток с армията на Ромел, който настъпваше тогава към Суецкия канал, а след това да настъпи към Индия.5 Този план се илюстрира със схема, на която с еднакви стрелки е обозначено направлението на главния удар на немскофашистките войски през Кавказ и Египет и съединяването им в Близкия Изток.6 Това се прави, за да се намали световноисторическото значение на сталинградската победа на съветската армия или да се приравни към тази битка и сражението при Ел Аламейн.
Освен това тезата за главния удар на хитлеристите през лятото на 1942 г. на кавказкото стратегическо направление помага на буржоазните фалшификатори да оправдаят съсредоточението на основните военни усилия на Англия не в Европа, а в Близкия Изток. През 1942 г. в Близкия Изток се намираха освен 8-а английска армия в Египет напълно окомплектуваните 9-а и 10-а английска армия. В същото време се отлага срокът за откриването на втория фронт в Европа от 1942 г. за 1943 г. Английските военни историци оправдават това с недостига на сили на английските острови и с необходимостта да държат крупни сили в направлението на главния удар на хитлеристите през лятото на 1942 г., т.е. към Близкия Изток.
4
General de Monsabert. North Africa in Atlantic Strategy, „Foreign Affairs“, April, 1953, p. 418.
5
Winston S. Churchill. The second World War, v. 4, London, 1951, p. 306. W. Leahy. I Was There, New-Iork, 1950, p. 148.