„Франция търпи поражение, окупация и унижение — се казваше в манифеста. — Още цяла в кръв, Франция иска да живее свободна и независима. Никога такъв велик народ като нашия не ще бъде народ от роби. Франция няма да стане вид колонизирана страна. Франция, която има толкова славно минало, няма да коленичи пред една група слуги, готови на всичко. Нито битите генерали, аферистите, нито порочните политици ще възродят Франция. Само в народа са големите надежди за национално и социално освобождение. И само около пламенната и доблестна работническа класа, изпълнена с вяра и смелост, може да се образува фронтът на свободата, независимостта и възраждането на Франция.“147
Този манифест беше поставен в основата на борбата на френския народ против фашистките поробители в годините на окупацията. Под ръководството на комунистическата партия във Франция беше създадена организация на Вътрешното съпротивително движение на територията на страната.
Политически и военни причини за поражението на Франция
Политически причини. През февруари 1942 г. в гр. Риом започна съд на бившите политически и военни ръководители на Франция. С усилията на „правителството“ във Виши на подсъдимата скамейка се намериха Леон Блум, Ги ла Шамбр, Даладие, Пол Рейно, Гамлен, Жорж Мандел и др. Риомският процес беше организиран с цел да се оправдаят едни от виновниците за поражението и предателите на Франция и да се обвинят други.
В това отношение характерен е фактът, че много преди започването на риомския процес книгата на Шовино с предговор от Петен беше иззета от всички френски библиотеки.
Голяма заинтересованост проявиха и хитлеристите, които се опитваха да снемат от себе си клеймото агресор. Но процесът се обърна против неговите организатори. Състояха се всичко 24 съдебни заседания. Разискванията трябваше да продължат до август, а последното заседание се състоя на 2 април 1942 г. Процесът беше прекратен, тъй като в него се разкри пълната отговорност на управляващите кръгове на Франция за поражението и капитулацията пред фашизма.
Френският народ ненавиждаше фашизма и беше готов да се съпротивява, но буржоазията се боеше да го вдигне на борба против фашистките поробители. Призракът на приближаващата се революция преследваше френските банкери и индустриалци и те не възразиха против превръщането на Хитлер в общоевропейски жандарм. За тях социалната опасност беше по-силна от фашистката. Те повече мислеха за защитата на своите привилегии, отколкото за националните интереси на страната.
Както показа опитът на историята, тогавашните ръководители на Франция провеждаха антинационална политика. Те се отказаха от сътрудничество със СССР, като го замениха с политиката на Мюнхен, ориентирайки се изключително към Англия и САЩ. Заедно с реакционните кръгове на Англия и САЩ управниците на Франция въоръжаваха хитлеристка Германия, надявайки се, че ще им се удаде да насочат фашистката агресия на Изток, а сами да останат настрана, ако започне война между Германия и СССР. Мюнхенското съглашение беше класов съюз на англофренския империализъм с фашизма не само срещу Съветския съюз, но и срещу всички народи, в това число и срещу френския народ. В дните на Мюнхен френското правителство потъпка френско-съветския договор за взаимна помощ от 2 май 1935 г. Френската реакция предполагаше, че в резултат на този коварен ход Съветският съюз ще се окаже изолиран и ще остане сам срещу германския фашизъм. След Мюнхенското съглашение, потривайки ръце, те ликуваха — Русия най-после е изолирана!148 В действителност изолирана се оказа самата Франция.
На Версайлската конференция 1919 г. САЩ и Англия се задължиха да осигурят пъмощ на Франция в случай на нова агресия от страна на Германия. Англо-американските политически ръководители гарантираха безопасността на Франция и това задължение го записаха в съответните договори.
През 1925 г. в известния локарнски договор Англия потвърди своите гаранции за източните граници на Франция.
Обаче историята вече неведнъж показа, че американските задължения за помощ на Франция и английските гаранции се оказаха само гръмки словесни декларации.
САЩ не оказаха никаква помощ на Франция, тъй като не ценяха Франция. Английската помощ беше толкова незначителна, че не повлия на хода на събитията. Потвърдиха се думите на Маркс, че някои държави охотно „гарантират с договори, но не са склонни да гарантират тяхното изпълнение“.