През октомври 1936 г. със специален протокол бяха разграничени сферите на влияние между Италия и Германия. На хитлеристка Германия се предоставяше Централна и Източна Европа, а фашистка Италия трябваше да контролира Средиземно море и Африка. Това споразумение не попречи на германското главно командуване още същата година да пристъпи към формирането на „Корпуса на пустинята“11, който беше предназначен за заграбването на колониите в Африка и в Средиземноморския басейн. В 1939 г. числеността на корпуса достигаше приблизително до 10 000 специално обучени войници и офицери, които биха могли да се използуват като инструктори при разгръщането на големи експедиционни сили.
През 1937 г. Либия беше посетена от специална германска военна мисия начело с военния министър Бломберг. В състава на мисията се намираше и бъдещият командуващ немския африкански корпус, Ромел.
Във връзка с това италианският генерал-губернатор на Либия, маршал Балбо, каза: „Нацистите изпращат към нас своите бъдещи инспектори.“ В действителност това беше точно така.
След отпътуването на Бломберг Ромел със своя щаб остана в Либия уж по болест. Той получи специален отпуск, който използува за посещение на пристанищата Бенгази, Дерна, Тобрук и Барди, след което в цивилен костюм замина като турист за Египет, където пътува с автомобил в района на Суец кия канал и по посока на Киренайка (вж. схема 12).
В доклада за своето пътуване Ромел предложи редица мерки за подобряване подготовката на германския „Корпус на пустинята“. Бяха създадени два специални тренировъчни центъра. Единият се намираше в Шлезвиг Холщайн, а другият — в Бавария.
Италианските фашисти бяха силно обезпокоени от приготовленията на своя партньор по империалистическия грабеж. Министърът на външните работи на фашистка Италия, Чано, напомняйки на 17 март 1939 г. на германския посланик, Макен-зен, за изявлението на Хитлер, че „Средиземно море не интересува немците“, отбеляза: „Това заявление беше поставено в основата на формулираната от нас политика на оста. Ако този принцип не се спазва, оста ще се разпадне.“12
Хитлеристка Германия трябваше да побърза да маскира своите тъмни планове на неограничена експанзия. На 21 март 1939 г. министърът на външните работи на хитлеристка Германия, Рибентроп, „отново повтори тържественото обещание да се признаят изключителните италиански права над Средиземно и Адриатическо море и на прилежащите зони“13. И така съюзът „Берлин—Рим“ не беше в състояние да отстрани империалистическите противоречия между хитлеристка Германия и фашистка Италия.
През септември 1939 г. в ръцете на италианското разузнаване попадна документ, в който се говори „не само за намеренията на Германия да завладее Алто Адидже и Триест, но и за нейните планове да заграби цялата Ломбардска равнина“14. Отново се наложи на Рибентроп да изпраща в Рим тържествени уверения. Тези тържествени уверения не попречиха на Хитлер в хода на Втората световна война най-напред напълно да постави Италия под свой контрол, а след това да окупира и нейната територия със своите войски.
По такъв начин и въпреки нееднократните тържествени уверения немският фашизъм само чакаше удобен случай да пристъпи към заграбването на колониите в Африка и в Средиземноморския басейн. Такъв случай се яви в началото на 1941 г., когато поражението на италианофашистките войски в Гърция и Африка принудиха Мусолини да се обърне към Хитлер за военна помощ.
Възникване на огнище на война в Европа
След Първата световна война американските монополи се стремяха в рамките на Версайлския договор да възродят военнопромишления потенциал на германския милитаризъм. Голяма роля за това изигра планът на Дауес, който в 1924 г. разчисти пътя на чуждестранния капитал в германската икономика.
През времето от 1924 г. до 1929 г. германските империалиста получиха заем от 6,4 милиарда долара.15 При това 70% от всички капиталовложения принадлежаха на американските банкери. Това беше наистина златен дъжд от американски долари, който позволи да се обновят тежката промишленост и военната индустрия на Германия. Превъоръжаването на Германия създаде предпоставки за нова агресия.
Германските империалиста въпреки военното поражение в Първата световна война не се отказаха от своите завоевателни планове. Сега техните стремежи не се ограничаваха с преразпределяне на света и на сферите на влияние. Те мечтаеха за световно господство.