(Схема 15)
До 13 септември 1940 г. италианофашистките войски, които се намираха на границата с Египет, не предприемаха активни действия, а се ограничаваха само с малки стълкновения на граничните патрули.
Бездействуваха и англичаните. Техните „успехи“ се заключаваха в пробива на така наречения „провлак Мусолини“, който се простираше по цялата либийска граница, на протежение от 320 км. Това бяха обикновени телени заграждения с четири реда колове. Те бяха построени с цел да попречат на арабските племена да бягат от италианската територия, от „благото на фашисткия рай“. От военна гледна точка тази полоса от заграждения нямаше никаква стойност и значение.
Първият самолет, който италианските зенитчици успяха да свалят, се оказа самолетът на главнокомандуващия италианските войски в Либия, маршал Балбо. Това стана така. На 29 юни 1940 г. Балбо внезапно излетя от Триполи за Тобрук. Поради повреда на свързочните линии в Тобрук не беше съобщено своевременно за това. Когато самолетът на Балбо се появи над италианското летище, зенитната артилерия откри огън по въображаемия английски самолет. От преките попадения на снарядите италианският самолет беше свален. По такъв начин маршал Балбо със своя самолет бе свален от своята зенитна артилерия. За нов главнокомандуващ на италианофашистките войски бе назначен Грациани.
Като се убеди, че хитлеристкото нахлуване на Британските острови се отлага за известно време, Мусолини реши да атакува английските войски в крайморския участък на Египет.
Военните действия в Египет, а така също в бившите италиански колонии Киренайка и Триполитания (общо двете ги наричаха Либия) станаха на сравнително тясна крайбрежна равнина, притисната от пустинята към морето. Тази полоса на местността се простираше от морето в дълбочина на африканския континент примерно на 50–80 км. Главните сили на двете страни действуваха само в границата на тази крайбрежна равнина.
Приморското оперативно направление бе достъпно за всички родове войски. Местността тук навсякъде беше равна. Особено голяма възможност за маневриране имаха подвижните части. Танковете и автомобилите в повечето случаи имаха възможност да се движат без пътища по откритите участъци на пустинята. Само на някои места в Киренайка (Дерна и др.) и около Триполи (главен град на Либия) местността е покрита с растителност (храсти, групи дървета) и има обработени полета. Голяма част от крайбрежната територия е неплодородна и единственият вид растителност е камилската трева. От Бардия до Тобрук, а така също и от Сирта до Ел Агейла местността няма растителност и е покрита с пясък.
За климата на пустините са характерни сухите горещи дни и студените нощи. Но в крайбрежната полоса не е много горещо поради морското влияние на климата. Горещината тук е пречка за военните действия.
В крайбрежната полоса и двете страни не изпитваха особени затруднения в снабдяването с вода, тъй като до линията на фронта и едната, и другата страна прокараха водопровод. Италианските инженерни части през октомври—ноември 1940 г. прокараха водопровод от Бардия до Сиди Барани (200 км); английските инженерни части през ноември 1940 г. построиха водопровод в участъка Александрия — Ел Даба (160 км), а по-късно започнаха да строят водопровод до Тобрук.
Прясна вода за войските се подвозваше и по море с автоцистерни, а даже и с транспортни самолети. Английското командуване получи от САЩ 50 транспортни самолети, които бяха използувани като летящи водни цистерни.
От Александрия до Тобрук (554 км) беше направена еднопосочна ж.п. линия, а по протежение на цялото североафриканско крайбрежие 1800 км беше асфалтиран автомобилен път (ширината на пътя беше 6–8 м).
Единственото, от което се оплакват английските съставители на описанията на военните действия в Северна Африка, това са мухите. „Мухи, милиони мухи, това е истински бич. В продължение на цялата военна кампания ни причиняваха по-големи неприятности, отколкото противникът.“193 Но мухите, макар и да бяха „бич“, не можеха да окажат сериозно влияние върху действията на английските войници, а противникът не причиняваше на англичаните сериозни неприятности, тъй като действуваше само в един или друг благоприятен случай.
По такъв начин редица удобства — ж.п. линия, автострада, водопровод, смекчаващото морско влияние върху климата, снабдяването по морските пътища — всичко това доведе до ограничаване на военните действия на англичаните и италианците в обитаемото крайморско, полупустинно направление. Двете страни се бояха от пустинята. Крайбрежната част на североафриканския театър на военните действия беше център за „съсредоточаване на главните усилия“ на англичаните срещу държавите от „оста“.