Безпрепятственото придвижване на английските войски при Ел Агейла съвсем неочаквано на 10 февруари 1941 г. беше преустановено. Английският военен кабинет изпрати на Уейвел телеграма, с която му заповядваше да спре настъплението. При това обединеният щаб на Близкия Изток „беше убеден, че можеше да се завземе Триполи и да се изтласка противникът от Африка още през пролетта на 1941 г. Генерал О’Конор и неговият щаб споделяха това мнение… Обаче тези възможности не бяха използувани.“211
Вместо пълното изгонване на италианофашистките войски от Северна Африка английските империалисти решиха да се възползуват от поражението на италианофашистките войски в Гърция и там да създадат стратегически плацдарм, а след това в подходящ момент да заграбят целия Балкански полуостров. Освен това управляващите кръгове на Англия не бяха заинтересовани от окончателния разгром на фашистка Италия. Те знаеха за подготовката на хитлеристка Германия за вероломното нападение срещу Съветския съюз и не беше в техен интерес да пречат на фашистка Италия да се яви на страната на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз.
Окупацията на Югославия и Гърция (април — май 1941 г.) от немскофашистките войски
(Схеми 20 и 21)
В края на 1940 г. италианската войскова групировка в Албания се състоеше от 9-а и 11-а армия, в чийто състав имаше 16 дивизии (от тях четири алпийски и една танкова), две отделни механизирани, две кавалерийски, един гренадирски полк и девет отделни батальона (схема 17). Италианското командуване на експедиционните войски в Албания допълнително получи 7700 автомобила.
Гръцките северозападна македонска армия и епирското командуване също така бяха усилени и имаха в своя състав 16 дивизии (от тях четиринадесет пехотни и две кавалерийски) и три кавалерийски бригади. Освен това през януари 1941 г. гръцкото командуване получи в свое разпореждане 300 английски автомобила.
Инициативата, както и преди, продължаваше да бъде в ръцете на гръцкото командуване.
В началото на 1941 г. италианският фронт в Албания представляваше нещо като древноримски цирк, в който на сцената излизаха ръководни фашистки дейци. По нареждане на Мусолини девет министри, в това число и Чано, напуснаха своите постове в Рим, за да вземат участие във войната с Гърция. Всички те циркулираха между Рим и фронта и не бяха нито войници, нито министри.
След това на фронта се появи самият Мусолини, който считаше, че със своето присъствие ще може да „галванизира“ деморализираните войски. Обаче присъствието на Мусолини не въодушеви войниците, които не искаха да се сражават за фашизма. Американският журналист Жервази съобщава, че един случайно избран пленен италиански войник, му разказал, че той бил в Испания, Абисиния и Франция и през всичкото това време не дал нито един изстрел. Войниците все по-често прикрепяли портрета на Мусолини на стените близо до своите легла и го пробождали с щиковете. Те проклинали не само Мусолини, но и всички, които били свързани с фашизма.
Въпреки подсилването на фронта с министри италианските фашисти нямаха успехи, както и преди. На 13 януари командуващият италианофашистките войски, генерал Соду, беше уволнен и премина в запаса. Смени го генерал Кабалеро.
През януари 1941 г. обстановката на гръцкия фронт стана толкова катастрофална, че Мусолини беше принуден да съобщи за това на Хитлер и молеше немците да навлязат през България в Тракия. На 19 януари в Залцбург (Австрия) се състоя среща между Мусолини и Хитлер. Хитлер в продължение приблизително на два часа говори за своята предстояща интервенция в Гърция. Той се възползува от поражението на италианския фашизъм в Гърция като удобен случай да осъществи последващата агресия в своя полза.
Хитлеристите решиха да форсират интервенцията в Гърция, тъй като те знаеха за решението на английското правителство да изпрати британските експедиционни войски от Северна Африка в Гърция.
За подготовката на агресията срещу Югославия хитлеристите също намериха удобен предлог. На 25 март 1941 г. антинародното правителство на Цветкович—Мачек се присъедини към фашистките агресори и се съгласи с настаняването на немски войски в Югославия. На 27 март бурята от всенародно негодувание смени правителството на Цветкович—Мачек, което продаде националните интереси на страната. На власт дойде правителството на Симович, което под натиска на народните маси беше принудено през нощта на 6 април 1941 г. да сключи със СССР договор за дружба. „На такова съглашение народните маси винаги възлагаха големи надежди. Но беше вече късно.“212 Още на 27 март Хитлер издаде заповед за провеждането на кампанията срещу Югославия и Гърция. На 28 март 1941 г. немскофашисткото командуване по спешност пристъпи към разработването на плана за военната интервенция срещу Югославия („операция 25“). Югославия можеше да попречи за осъществяването на „плана Барбароса“, затова Хитлер „не искаше да има в тила на бъдещия фронт необезпечени позиции“213.
212
И. Марянович. Освободительная война и народная революция в Югославии, пер. с серб., М., 1956 стр. 17.