Съгласно Рейнския гаранционен пакт, който е основен документ на Локарнското съглашение, Германия, Франция и Белгия се задължаваха да запазят неприкосновеността на германо-френските и германо-белгийските граници, установени по Версайлския мирен договор от 1919 г., а така също да спазват условията на този договор относно демилитаризира-ната рейнска зона. Нарушението на режима на зоната се разглеждаше като акт на агресия. Англия и Италия се явиха като гаранти по изпълнението на условията по Рейнския гаранционен пакт. В какво се превърнаха тези гаранции, показа бъдещето. В 1935 г. германските империалисти ремилитари-зираха рейнската зона, а в 1940 г. предприеха акт на агресия срещу Франция и Белгия. Английските гаранции не попречиха на немскофашистката армия да окупира Франция, а фашистка Италия стана съюзник на германските агресори.
Въпреки уроците на историята френските реакционни кръгове и в наши дни (в 1955 г.) прокараха през френския парламент Парижкото съглашение, разчитайки и сега на гаранциите на управляващите кръгове на САЩ и Англия, които обаче вместо съюз с Франция явно предпочитат съюза със за-падногерманските милитаристични сили.
Германският министър на външните работи, Щреземан, в 1925 г., както и западногерманският канцлер, Аденауер, в 1955 г. тържествено призна неприкосновеността на границите на Франция и Белгия. Английският министър Остин Чембърлейн на свой ред тържествено провъзгласи осигуряването на Франция и Белгия с английските гаранции. Но Чембърлейн категорично се отказа да даде същите тези гаранции и на страните от Източна Европа, в частност на Полша и Чехословакия Възползувайки се от това, Германия също не пое върху себе си никакви задължения по отношение на Полша и Чехословакия.
По такъв начин на Германия беше предоставена свобода на действие в Източна Европа. Реакционните кръгове на САЩ, Франция и Англия бяха готови да предадат интересите на Полша и Чехословакия само и само да насочат германската агресия против Съветския съюз. Бившият министър-председател на Франция, Пол Рейно, в своята статия, публикувана в швейцарския вестник „Илюстре“ от 1 август 1945 г., призна, че „в Локарно вече имаше нещо от духа на Мюнхен“.
В 1932 г правителството на президента на САЩ Херберт Хувър (1929–1933 г.) заедно с империалистите от другите страни провалиха международната конференция по разоръжаването.
Чувствувайки подкрепата на международната реакция, представителите на Германия на 24 юли 1932 г. демонстративно напуснаха тази конференция още преди официалното прекратяване на работата й. Вместо да предприемат действени мерки срещу Германия, ако тя се въоръжава, англо-френските съюзници на 11 декември 1932 г. признаха на Германия равни права в тази област. Версайлският договор стана мъртва буква.
В 1933 г. германските монополисти установиха в страната фашистка диктатура, която беше посрещната с възторг от реакционерите в САЩ, Англия и Франция. Така през декември 1934 г Франсоа Коти, представител на „двестата семейства“, в ръцете на които се намира икономиката и политиката на Франция, публикува във в. „Ами дьо пьопл“ статия под многозначително заглавие: „С Хитлер против болшевизма“. Възторгът на френската буржоазия нямаше край. Работата стигна дотам, че влизайки един път в заседателната зала на Акаде-мията на науките, Луи Бертран се провикнал „Хайл Хитлер“.
Не по-малко доволни от идването на фашизма на власт бяха управляващите кръгове на Англия. Бившият английски министър-председател, Лойд-Джордж (1916–1922 г.), посети Хитлер и заяви, че Хитлер е „човек на мира.“18
След идването на фашизма на власт германските империалисти започнаха трескава подготовка за агресивна война.
На 10 март 1935 г. хитлеристкият министър на авиацията, Гьоринг, повика при себе си военните аташета на Франция и Англия и им съобщи, че Германия е решила да възстанови военната авиация, че решението е взето отдавна и че то, направо казано, е вече проведено на дело. За потвърждение се чул нарастващият шум на авиационни мотори. Военните аташета се приближили към прозореца и видели във въздуха немски бомбардировачи.
След три дена, на 13 март 1935 г., последваха официални съобщения за възстановяването на германската военна авиация. А още след три дена, на 16 март 1935 г., в Германия беше въведена всеобща военна повинност под лозунга „възстановяване на военния суверенитет на Германия“. Хитлер преименува военното министерство във върховно командуване на въоръжените сили (вермахт).