На 11 юли 1941 г. в дневника на Чано е записана следната бележка: „Съобщенията от руския фронт носят много сериозен характер: русите се бият добре и за първи път от започването на войната немците признават, че са отстъпили два пункта.“250
Чано е имал предвид контраударите, предприети от съветските войски през юли 1941 г. Един от контраударите беше нанесен от района на станция Дно в направление на Солци с 11-а армия на Северозападния фронт по 56-и моторизиран корпус от 4-а немска танкова група.
Вторият контраудар беше нанесен на един от участъците на западното направление. Тук съветските войски разгромиха два противникови армейски корпуса в районите на градовете Жлобин и Рогачев.
Немските източници отбелязват този факт, че русите „упорито се стараеха да запазят в свои ръце инициативата и ако отстъпваха, то отстъпваха само за да могат отново и отново да атакуват“251.
Мощните контраудари, които се предприемаха от съветската армия срещу немскофашистките окупатори по всички участъци на съветско-германския фронт, подготвиха условия за преминаване в контранастъпление.
От бележките в дневника на Чано от 16 юли 1941 г. ясно се вижда тревогата за съдбата на предприетата авантюра срещу Съветския съюз. На този ден Мусолини изказа „съмнение относно хода на събитията в Русия. Тонът на неговото изказване днес беше явно песимистичен“252, — отбелязва Чано. Този песимизъм е следствие провалянето на сметките на фашистките агресори за „светкавичната“ война.
На 10 юли 1941 г. се разрази Смоленското сражение. По това време Западният фронт се попълни с резерви. На 14 юли за усилване на западното направление беше създаден резервен фронт. За два месеца боеве главната ударна групировка на врага понесе толкова големи загуби, че към 10 септември 1941 г. беше принудена да се спре на 300 км западно от Москва и да премине към отбрана. Стратегическата цел на хитлеристите — за три-четири седмици да овладеят Москва — беше провалена от героичната отбрана на съветската армия. В хода на Смоленското сражение немскофашистките войски напредваха 3–4 км в денонощие, докато в началото на войната средният денонощен темп за придвижване достигаше 30–40, а понякога 50–60 км. Това означаваше, че планът за „светкавичната“ война се оказа нереален. Хитлеристите надцениха своите сили и не оцениха силите и възможностите на съветския народ.
В следващите отбранителни операции през октомври и ноември 1941 г. съветските войски провалиха първото и второто настъпление на немскофашистките войски срещу Москва.
През ноември 1941 г., когато хитлеристкото командуване въпреки огромните загуби на своите войски правеше отчаяни опити да завладее столицата на Съветския съюз — Москва — и целия московски промишлен район и с това да завърши войната срещу Съветския съюз, съветските войски преминаха в контранастъпление при Ростов на Дон и Тихвин.
На 27 ноември войските на Южния фронт във взаимодействие с войските от Закавказкия фронт преминаха в настъпление в общо направление на Ростов и нанесоха поражение на основните сили на 1-а танкова армия на Клайст. Към края на деня на 29 ноември Ростов беше освободен. Към края на декември 1941 г. остатъците от 1-а танкова армия избягаха зад р. Миус (на обща дълбочина до 100 км.), където с помощта на оперативните резерви успяха да се закрепят на предварително подготвените позиции.
Успешните действия на съветските войски при Ростов предотвратиха настъплението на врага в Северен Кавказ. В южното направление противникът премина към продължителна отбрана.
В района на Тихвин войските на Ленинградския фронт от 12 ноември до 28 декември 1941 г. нанесоха поражение на основните сили на 18-а и на част от 16-а полева армия на противника. На 9 декември съветските войски освободиха гр. Тихвин и към 23 декември отхвърлиха противника на рубежа на р. Волхов (на дълбочина до 100 км). На този рубеж противникът също премина към продължителна отбрана.
Поражението на ростовската и тихвинската групировка на немскофашистките войски имаше важно значение. Противниковите сили на северния и южния фланг на съветско-германския фронт бяха сковани. Това облекчи създаването на условия за преминаване на съветската армия в контранастъпление на главното, централното, направление — при Москва, — където се решаваше съдбата на родината.
Към средата на ноември 1941 г. на московското стратегическо направление врагът съсредоточи огромни сили. Съставът на групата армии „Център“, която настъпваше в това направление, беше доведен до три полеви армии (9, 4 и 2-а), две танкови групи (3-а и 4-а) и една танкова армия (2-а). Тези армии и танкови групи наброяваха 77 дивизии, от които 49 пехотни, 14 танкови и 8 моторизирани, което съставляваше една трета от пехотните и три четвърти от танковите и моторизираните немскофашистки дивизии, действуващи на съветско-германския фронт.