Смит: Да «пиша»? Какво е това?
Генерален секретар: Е, и отпечатък от палеца ви ще свърши същата работа. Искам да ви прочета един документ. Съдържа какви ли не адвокатски завъртулки, но казано накратко — вие се съгласявате, че с напускането на Марс се лишавате… тоест, отказвате се от всякакви права върху планетата. Разбрахте ли ме? Прехвърляте ги на правителството.
Смит: (Не отговаря.)
Генерален секретар: Добре, нека го кажа иначе. Вие не сте собственик на Марс, нали?
Смит (след особено дълга пауза): Не разбирам.
Генерален секретар: Нека опитаме пак. Искате ли да останете тук?
Смит: Не знам. Изпратиха ме Старите. (Продължително непреводимо слово, също като бой на котка с едра жаба.)
Генерален секретар: По дяволите, трябваше вече да са му набили английския в главата. Ето какво ще ти кажа, синко — няма защо да се тревожиш. Искам само отпечатък от палеца ти на този документ. Нека ти хвана дясната ръка. Не, недей да се гърчиш! Стой мирно! Няма да те нараня… Докторе! Доктор Нелсън!
Втори лекар: Да, сър?
Генерален секретар: Доведете ми доктор Нелсън!
Втори лекар: Но той си тръгна, сър. Каза, че сте го отстранил от лечението на пациента.
Генерален секретар: Това ли каза? Вдън земя да пропадне! Все едно, направете нещо. Изкуствено дишане или някаква инжекция… Не стойте като пън, не виждате ли, че този човек умира?!
Втори лекар: Не мисля, че може да се направи нещо. Трябва просто да го оставим на спокойствие, докато му мине. Доктор Нелсън винаги правеше така.
Генерален секретар: Да го вземат мътните този Нелсън!“
Гласът на генералния секретар повече не се появяваше в стенограмата, нито пък се споменаваше доктор Нелсън. Джил бе чула достатъчно слухове, за да се досети, че Смит е изпаднал в едно от подобните на каталепсия състояния. Имаше още две изречения. Първото:
„Няма защо да шепнеш. Той не те чува.“
И второто:
„Махнете този поднос. Ще го нахраним, като се размърда.“
Джил препрочиташе всичко, когато Бен се върна в стаята. Държеше още листове, но не й ги даде. Вместо това попита:
— Гладна ли си?
— До прималяване.
— Я да си гръмнем някоя крава навън.
Той не продума повече, докато се изкачваха към покрива, нито в таксито до площадката за кацане в Александрия, където се прехвърлиха в друга аерокола. Бен я избра да бъде с номер от Балтимор. Щом се издигнаха във въздуха, Какстън посочи адрес в Хагърстаун, щат Мериленд. И си отдъхна.
— Сега можем да поговорим.
— За какво бяха тия тайни и загадки?
— Извинявай, хубаво краченце. Не знам дали апартаментът ми се подслушва. Но щом аз мога да им извъртя тоя номер, могат и те да ми го върнат. Едва ли и в повиканото от апартамента ми такси вече имаше „бръмбар“, но все пак е възможно. Юнаците от специалните служби си изпипват работата. Но това… — той потупа възглавниците на седалката. — Едва ли са способни да бърникат по хиляди таксита. Случайно избраното би трябвало да е безопасно.
Джил изтръпна.
— Бен, значи мислиш, че могат… — започна тя, но се запъна.
— Ха, мисля ли! Нали видя какво надрасках. Пуснах го преди девет часа. Вярваш ли, че властите ще ме търпят да ги ритам в корема, без да ме праснат в отговор?
— Но нали винаги си бил против сегашната администрация.
— Това не им пречеше. Сега е друго. Обвиних ги, че държат политически затворник. Джил, правителството е жив организъм. И като на всяко същество основното му свойство е борбата за оцеляване. Удряш го и то ти отвръща. А този път се престарах… Май не биваше да забърквам и тебе.
— Не ме е страх. Вече ти върнах джунджурийката.
— Но се познаваме. Ако играта загрубее, може и да е достатъчно.
Джил млъкна. Трудно й беше дори да си представи, че нещо заплашва нея, която не помнеше по-страшно преживяване от някой и друг шамар в детството си или рядка груба дума по-късно. Като сестра виждаше всеки ден последиците от човешката жестокост… но нея това не можеше да сполети.
Таксито вече кръжеше преди кацане, преди да прекъсне мрачното мълчание.
— Бен, ами ако пациентът умре, какво ще стане?
— Какво? — Той се намръщи. — Чудесен въпрос. Ако няма други, класът е свободен.
— Не си прави шегички с мен.
— Хъм… Будувал съм по цели нощи, докато се опитвах да измисля отговор на този въпрос. Ето най-добрите ми предположения — ако Смит умре, правата му върху Марс се изпаряват. Вероятно е заселниците, оставени от „Защитник“, да предявят претенции, но пък е почти сигурно, че администрацията е сключила подходяща сделка с тях, преди да потеглят. „Защитник“ е кораб на Федерацията, но все пак е възможно тази сделка да предава юздите в ръцете на генералния секретар Дъглас. Така може дълго да се задържи на върха. А от друга страна, може и нищо да не стане.