Епископ Окстанг изнесе проповед в Новия храм на „Гренд9 Авеню“, опирайки се на библейския текст (Евангелие от Матея, ХХIV:24): „защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци, които ще покажат големи знамения и чудеса, така щото да заблудят, ако е възможно, и избраните.“ Постара се да стане ясно, че не изобличава мормоните, „християнските учени“, римокатолиците или фостъритите — особено тях — нито които и да било спътници в правата вяра, чиито добри дела са далеч по-важни от дребните несъгласия във вероучението и ритуалите. Не, заклеймяваше само наскоро пръкналите се еретици, които отчуждаваха набожните дарители от църквите на техните бащи. В един субтропически курортен град на същата държава три лица дадоха показания под клетва относно публично непристойно държание на един пастор, три от помощничките му, както и техни неизвестни съучастници. Имаше съдебни искове и за смущаване спокойствието на съседите и развращаване на малолетни. Окръжният прокурор не прояви прекомерно желание да се заеме със случая, защото на главата му висяха поне още десет подобни. Стигнеше ли се до първото съдебно заседание, ищците и свидетелите все пропускаха да се явят.
Обясни опасенията си на тримата, но старшият сред тях каза:
— Този път ще ви подкрепим както е редно. Архиепископ Шорт е решил да прекърши този антихрист.
Темата за антихристите не събуди никакъв интерес у прокурора, но наближаваха избори.
— Добре, но не забравяйте, че нищо не мога да направя, ако не потвърдите показанията си.
— Не се съмнявайте в нас.
Доктор Джубал Харшо не знаеше нищо за случката, но му бяха известни твърде много други, за да намери спокойствие.
Бе се поддал на най-страшния си порок — жаждата да следи новините. Досега просто ползваше услугите на информационна служба, която му пращаше изрезки по рубрики „Човека от Марс“, „В. М. Смит“, „Църква на Всички светове“ и „Бен Какстън“. Но червейчето го гризеше неуморно — два пъти се пребори с изкушението и не поиска от Лари да включи „дрънкалото“.
Дявол ги взел онези хлапета, не можеха ли поне от време на време да му запишат някоя касета, вместо да го оставят да се вари в собствен сос?
— Дежурната!
Влезе Ан, но той продължи да зяпа снега и празния басейн.
— Ан — промълви след малко, — уреди да наемем някой тропически атол и обяви, че напускаме този мавзолей.
— Добре, шефе.
— Но първо се погрижи за атола, преди да върнем земята на индианците. Не искам да се мъча по хотели. Откога не съм написал някое комерсиално парче?
— От четиридесет и три дни.
— Това да ти е за урок. Започваме. „Предсмъртна песен на дивото конче“.
— Това е — каза сърдито. — Подпиши го „Луиза Олкът“ и го прати в списание „Заедно“.
— Шефе, така ли си представяш „комерсиалните парчета“?
— Че какво толкова? Все някой ще се изръси за това. Ако искаш, остави го в архива, а изпълнителят на завещанието ми ще уреди някой дълг с него. Най-хубавите творби придобиват ценност, едва когато вече е невъзможно да бъдат платени на автора. Ех, този живот на литератора!… Гнус! Всичко се свежда до почесването на котката, за да мърка.
— Горкичкият Джубал! Никой не го съжалява и той решил сам да се утеши.
— Охо, и подигравки! Нищо чудно, че не успявам да свърша малко работа.
— Не ти се подигравам, шефе. Всеки сам си знае къде му стяга обувката.
— Тогава приеми извиненията ми. Добре, да поработим за пари. Ето — „Глътка за из път“.