— Джубал — смръщи се Ан, — киселини ли имаш?
— Винаги.
— И това ли е за архива?
— Откъде ти хрумна? Прати го в „Ню Йоркър“.
— Ще го пуснат в кошчето.
— Ще го купят. Отвратително е. Ще го купят.
— Напоследък нещо ти куцат римите и стъпката.
— Естествено! Нали трябва да оставиш работа и на редактора, иначе се дразни. Като ти препикае текста, започва да харесва вонята… и го купува. Мила моя, отбягвах честния труд, още преди ти да си се родила. Не учи баба си да плете. Или предпочиташ аз да се занимавам с Аби, докато ти съчиняваш? Ей, време е да кърмиш Аби! Не си ти дежурна, а Доркас.
— Аби може да почака. Доркас си полегна. Сутрешно гадене.
— Глупости. Ан, надушвам бременността две седмици преди всеки тест. Вече се убеди, нали?
— Остави я на мира, Джубал! Толкова се бои, че нищо не е станало… и иска да се надява колкото може по-дълго. Ти изобщо ли не разбираш жените?
— Е… като ме попита… Не ви разбирам. Добре, няма да се заяждам с Доркас. Защо не донесеш тук нашето ангелче за кърменето?
— Радвам се, че не я взех. Можеше да разбере нещичко от приказките ти.
— Охо, вече развращавам и бебета, така ли?
— Твърде малка е да надуши миризмата на гнило под този лепкав сироп. Но ти не работиш, когато я донеса. Само си играеш с нея.
— Нима има по-добър начин да запълня тягостните часове?
— Джубал, много ми е приятно, че се прехласваш по дъщеря ми. И аз мисля, че е сладурче. Но от доста време или се занимаваш с Аби, или се мусиш. Ако не съчиняваш историите си, хваща те душевен запек. Стигна се дотам Доркас, аз и Лари да си хапем ноктите и щом викнеш „Дежурната!“, подскачаме от облекчение. И всеки път напразно.
— Имаме пари да си плащаме сметките.
— Шефе, какво те мъчи?
Джубал се замисли дали да сподели. За него отпаднаха всякакви съмнения кой е бащата на Аби, когато Ан започна да се колебае между имената Абигейл и Зинобия10, после записа бебето и с двете. Ан никога не спомена какво значение им придаваше… вероятно не подозираше, че Джубал разбра.
Тя продължи непреклонно:
— Никого няма да заблудиш. Доркас, Лари и аз знаем, че Майк е способен сам да се погрижи за себе си. Но ти направо се измъчи…
— Кой, аз ли?!
— …затова Лари включи стереото в своята стая и някой от нас винаги следи новините. Тревожим се, но за тебе. И щом споменат Майк — разбира се, случва се често — научаваме преди да получиш онези глупави изрезки. Защо не престанеш да ги четеш?
— Как научи за изрезките? Постарах се да остане в тайна.
— Шефе — уморено промълви Ан, — нали се налага да изхвърляме боклука. Лари да не е неграмотен?
— Да, нищо не е наред, откакто Дюк си тръгна.
— Само се обади на Майк и Дюк ще долети тутакси.
— Знаеш, че не бих постъпил така. — Подразни се, защото тя несъмнено казваше истината… веднага му хрумна и още по-горчиво подозрение. — Ан, всички вие сте още тук, защото Майк ви помоли, нали?
Тя отговори незабавно:
— Тук съм, защото искам.
— Хъм… не мисля, че зададох въпроса правилно.
— Джубал, понякога ми се иска да си хлапе, за да те напляскам. Може ли да продължа?
— Трибуната е твоя.
Дали изобщо би останал някой? Щеше ли Мариям да се омъжи за Смрадльо и да замине за Бейрут без одобрението на Майк? Името Фатима Мишел на детето може би показваше почит към новоприетата й вяра, заедно с уважението на Махмуд към най-добрия му приятел… или пък беше код, лесен за разгадаване като името на дъщерята на Ан. Ако е така, дали Смрадльо носи рогата си, без да подозира? Или с кротката гордост, приписвана на библейския Йосиф? Е, предполага се, че Смрадльо познава добре своята хурия. Водното братство не би му позволило да е толкова сляп. Стига това да имаше някакво значение, но като лекар и агностик Джубал беше равнодушен към тези неща. Но дали е важно за тях…
— Не ме слушаш.
— Извинявай. Заплеснах се.
…престани най-после, противно старче! Ровичкаш за скрит смисъл в имената, които майките избират за децата си! Още малко и ще се увлечеш по номерологията… после по астрологията… накрая по спиритизма. Не след дълго слабоумието ти ще бъде толкова несъмнено, че ще се наложи да откарат в тиха лечебница останките, неспособни дори да се обезтелесят достойно. Я се отбий в клиниката, отвори чекмеджето в деветия шкаф, надписано „Забрава“, отсипи си четиридесет грама, макар двадесет да са напълно достатъчни…