С таксито се случи това, което Джубал винаги очакваше от машинариите — насред полета нещо се повреди и аероколата се насочи в автоматичен режим към гаража. И Харшо се озова в Ню Йорк, още по-далеч от целта си. Оказа се, че по редовните маршрути ще стигне по-бързо, отколкото със свободните коли за наемане. Добра се до града много часове по-късно, отколкото възнамеряваше, наложи се да понася непознати в кабината и да гледа стерео заедно с тях.
Видя репортаж как Архиепископ Шорт обявява свещена война на антихриста, тоест на Майк. Видя и множество кадри на напълно съсипана сграда. Не успя да се досети как някой е могъл да се измъкне жив оттам. Прочутият коментатор Огастъс Грийвз изрази тревогата се от тези събития… и напомни, че дори в съседските свади винаги някой е разпалил пръв враждата. Хитричко насочи слушателите към впечатлението, че този път виновникът е така нареченият Човек от Марс.
Най-сетне Джубал стъпи на общинската площадка за кацане, не пропусна да отбележи, че палмите наоколо изглеждат по-зле от купчина проскубани пера, вторачи се навъсено в океана — мръсна и опасна маса вода, препълнена с портокалови кори и човешки изпражнения. Чудеше се какво да прави.
Доближи го мъж с фуражка.
— Желаете ли такси, сър?
— А, да.
Каза си, че може да отседне в хотел, да покани неколцина репортери — интервюто би разгласило къде се намира сега.
— Елате с мен, сър.
Мъжът го заведе при доста очукано аеротакси. Щом сложи сака му в багажника, промълви тихо:
— Поднасям ти вода.
— Ъ-ъ… дано не ожадняваш.
— Ти си Бог.
Пилотът затвори вратата и седна в своята кабина отпред.
Приземиха се върху едно от крилата на голям крайбрежен хотел. Всъщност беше частна площадка, побираща само четири въздушни коли. По-голямата — за гостите на хотела — се намираше в другия му край. Мъжът набра режим за автоматично връщане на таксито в гаража, взе сака на Джубал и го поведе надолу.
— Нямаше как да влезеш през фоайето — обясняваше в движение, — защото е пълно с кобри. Ако искаш да излезеш, помоли някой да те придружи до изхода. Мен или който и да е. Аз съм Тим.
— Аз съм Джубал Харшо.
— Знам, братко Джубал. Сега оттук. Да не се спънеш.
Влязоха в един от присъщите на подобни хотели апартаменти — просторен и прекомерно разкошен.
Тим обясни, че апартаментът е за Харшо, остави сака му в хола и излезе. На масичката имаше кана с вода, чаши, купа с лед и бутилка бренди — любимата марка на Джубал. Сипа си веднага два пръста, отпи, въздъхна и смъкна от раменете си зимното яке.
След малко влезе жена с поднос, на който бяха наредени сандвичи. Харшо не знаеше дали дрехата й е униформа на хотелска камериерка, но определено се отличаваше от шортите, банските и саронгите из курорта, предназначени по-скоро да изтъкнат, отколкото да скрият нещо от тялото.
Но жената му се усмихна и каза:
— Пий до дъно и не ожаднявай, братко наш.
Остави подноса на масичката, влезе в банята и пусна водата да пълни ваната. После огледа внимателно спалнята.
— Джубал, да ти донеса ли още нещо?
— О, не, всичко е наред. Бен Какстън някъде наблизо ли е?
— Да. Предположи, че първо ще искаш да се изкъпеш и да се отпуснеш. Ако имаш нужда от нещо, само кажи. На когото и да е. Или повикай мен. Аз съм Пати.
— Охо! „Животът на Архангел Фостър“!
Трапчинките от усмивката я направиха много по-младолика от привидните тридесет и няколко години, които й даде Джубал отначало.
— Да, същата.
— Много ми се иска да разгледам картините. Интересувам се от религиозно изкуство.
— Сега ли? Не, гроквам, че първо си искаш ваната. Или да ти помогна с къпането?
Джубал си спомни, че и неговата татуирана японска приятелка много пъти му бе предлагала същото. Но той просто жадуваше да се отърве от потта и да облече летни дрехи.
— Не, Пати, благодаря. Но се надявам да ги видя, когато ти е удобно.
— По всяко време. Не бързаме.
И тя излезе — не припряно, но със светкавични движения. Джубал не си позволи да кисне лениво във ваната. Скоро проверяваше какво е сложил Лари в сака и изръмжа недоволно, защото не намери лек дълъг панталон. Задоволи се със сандали, шорти и ярка риза. Убеди се, че прилича на опръскан с боя щраус — премяната особено подчертаваше кльощавите му космати крака. Но вече десетилетия не страдаше от самомнителност. И тези дрехи бяха поносими, докато се наложи да излезе из града… или да отиде в съда. Дали местното сдружение на адвокатите имаше спогодба за взаимно признаване с асоциацията в Пенсилвания?
Тръгна по коридора и попадна в голямо и безлично помещение, типично за хотел. Няколко души гледаха най-големия стереоизлъчвател, който Джубал бе виждал извън кино. Един вдигна глава, каза му „здрасти“ и стана.