— Здрасти, Бен. Как е положението? Още ли не са пуснали Майк?
— О, излезе малко след като говорих с тебе.
— За кога е насрочено предварителното заседание по делото?
— Не стана точно така — засмя се Бен. — Не го пуснаха, а избяга.
Джубал не скри недоволството си.
— Ама че глупост… Сега ще е десет пъти по-трудно да спечелим делото.
— Казах ти за нищо да не се тревожиш. Останалите ни смятат за мъртви, а Майк — за изчезнал. Все едно, приключихме с тоя град. Ще се преместим.
— Ще го върнат, за да го съдят тук.
— Не се бой. Не могат.
— Е, щом казваш… Той къде е? Трябва да говоря с него.
— През няколко врати от твоя апартамент. Само че се оттегли за размисъл. Помоли да ти предадем, че нищо не бива да предприемаш. Ако настояваш, можеш сам да обсъдиш всичко с него, Джил веднага ще го повика. Но не те съветвам. Не бързаме.
Харшо си призна, че вече го сърби езикът да сдъвче Майк за цялата бъркотия. Но да го изтръгне от транс беше по-зле, отколкото да прекъснат самия него, когато диктува разказ. Момчето само излизаше от автохипнозата, щом „грокне в пълнота“, каквото и да означаваше това. Иначе пак се отнасяше. Безсмислено като да будиш мечка посред зима.
— Добре. Но искам да се видя с него, щом се събуди.
— Ще се видите. Сега си почини от пътуването.
Бен пак се присъедини към групата пред стереото. Ан се обърна.
— Здрасти, шефе.
Направи му място и Джубал седна до нея.
— Позволено ли ми е да те попитам какво правиш тук?
— Същото, което и ти — нищо. Джубал, недей да се ядосваш. И нашето място е тук. Но ти беше твърде разстроен, за да се пререкаваме с тебе. Отпусни се, чуй какви ги дрънкат за нас. Шерифът заяви, че щял да прогони всички курви от града — засмя се Ан. — Никога не са ме „прогонвали“. Ще ме отнесат, вързана на прът, или ще трябва сама да вървя?
— Май няма строги правила. Всички ли дойдохте?
— Да, но няма страшно. Още преди година Лари и аз се разбрахме с момчетата на Маклинтък. За всеки случай. Те знаят кое къде е, как да включват и да проверяват.
— Хъм, защо ли вече си мисля, че съм беден роднина в своя дом?
— Нали очакваш от нас да уреждаме всичко, без да ти досаждаме? Но съжалявам, че не пътувахме заедно. Пристигнахме преди няколко часа, а ти явно си закъсал някъде.
— Случи се. Ан, прибера ли се вкъщи този път, носа няма да си подам зад оградата… ще откъсна кабелите на видеофона и ще поработя с чук върху стереото.
— Добре, шефе.
— Намерението ми е съвсем сериозно. — Пак стрелна с поглед гигантското „дрънкало“. — Тези реклами нямат ли край? И къде е кръщелничката ми? Само не ми казвай, че си я поверила на онези идиотчета Маклинтък!
— Естествено, че не съм. Тук е. Дори се намериха бавачки за нея… слава Богу.
— Искам да я видя.
— Пати ще те заведе. Аз малко ще си почина от дъщеря си. Измъчи ни по пътя. Пати, миличка! Джубал иска да види Аби.
Татуираната дама се спря насред спокойното си фучене из стаята.
— Веднага, Джубал. С нищо не съм заета. Оттук. Настаних дребосъците в моята стая и Медената кифличка ги пази.
Джубал леко се стъписа, щом видя какво означаваха думите на Патриша. Огромната боа се беше свила на пръстени, оформили кошарки със застлани в тях одеяла, където лежаха две бебета.
Влечугото-страж вдигна глава въпросително, когато влязоха. Пати я погали и каза:
— Всичко е наред, съкровище. Татко Джубал иска да ги види. Приласкай я и й позволи да те грокне, следващия път вече ще те познава.
Джубал загука на своята малка приятелка, а тя пискаше весело и се уригваше насреща му. После погали и змията. Най-дългата боа, която бе виждал в плен на хората. Шарките й се очертаваха отчетливо, ярките цветове по опашката проблясваха красиво. Завидя на Пати за любимката и съжали, че няма време да се сприятели с това симпатично животно.
Змията се отъркваше в ръката му като коте. Пати взе Аби на ръце.
— Мила Кифличке, защо не ми каза? Джубал, тя веднага ме предупреждава, когато някое бебе има нужда от помощ, защото може само да ги връща на местата им, ако започнат да пълзят. Но изобщо не гроква, че мокрото дупе трябва да бъде подсушено и преобуто. За Медената кифличка това не е неприятно. Май и за Аби.
— Знам. А коя е другата сладурана?
— Фатима Мишел. Мислех, че вече си я виждал.
— И те ли са тук? Струваше ми се, че сега трябва да са в Бейрут.
— Да, пристигнаха от чужбина. Мариям ми каза къде са били, но не ми стана ясно. Никога не съм пътувала по света. Гроквам, че навсякъде е едно и също — хора на тълпи. Ще подържиш ли Аби, докато преоблека Фатима?