Джубал реши, че Пати е малко смахната, но извънредно симпатична. Предпочиташе хората, на които в нещо им хлопа дъската. Твърде разсъдливите бързо му ставаха скучни. После се поправи — странностите на Пати не засягаха ума й. Сети се да прибере дрехите му в гардероба, без да ги доближи. Тя беше явно доказателство, че всякакви чудаци могат да възприемат учението на Майк. Значи момчето можеше да научи когото и да било.
Усети кога тя е готова да си тръгне и сам й го подсказа, като я помоли да целуне кръщелничките му за лека нощ. Беше забравил.
— Уморих се. Ставам разсеян.
Тя кимна.
— А мен ме чакат за работа по речника. — Наведе се да го целуне — топло, но кратко. — Ще занеса целувката ти на нашите дечица.
— И погали от мен Медената кифличка.
— Разбира се. Тя те гроква, Джубал. Знае, че обичаш змиите.
— Това е добре. Споделяме водата, братко.
— Ти си бог, Джубал.
След миг Пати не беше в банята. Джубал се отпусна във ваната и откри с изненада, че не е изтощен, а костите изобщо не го болят. Да, Пати ободряваше… с преливащото си щастие. За малко му стана неприятно, че се съобразява с навиците си, но после си напомни, че иска да остане какъвто е — опак старец, свикнал да угажда на вкоравените си навици.
Накрая се сапуниса, изми се под душа, дори се избръсна, за да не губи време сутринта. След малко залости вратата и остави включен само лампиона до леглото.
Потърси из стаята нещо за четене и се подразни, че не намери нищо, защото най-много се бе пристрастил към този порок. Отпи две глътки от чашата и угаси осветлението.
Приятният разговор с Пати го освежи толкова, че не беше заспал, когато влезе Доун.
— Кой е там?
— Джубал, аз съм — Доун.
— Дяволите ме взели, забравил съм да заключа. Детенце, веднага излизай… Ей, стани от леглото ми! На тебе говоря!
— Добре, Джубал. Но първо искам да ти кажа нещо.
— Е, какво има?
— Отдавна те обичам, също като Джил.
— Ама че… Стига глупости, бързо си изнеси задничето през онази врата.
— Да, Джубал — смирено отвърна тя. — Все пак те моля да ме изслушаш. Трябва да научиш нещо за жените.
— Не сега. Ще ми обясняваш сутринта.
— Не, сега!
Той въздъхна.
— Говори, но не мърдай повече.
— Любими братко мой, мъжете много държат на женската външност. Затова се опитваме да бъдем красиви, това е добро. Знаеш, че бях стриптизьорка. Радвах се, че мъжете се наслаждават на красотата, която им показвах. Беше добро и за мен, защото знаех, че имат нужда от онова, което можех да им дам. Но жените са различни. Ние искаме да знаем какъв е мъжът. Най-глупавите се питат: „Дали е богат?“, по-нормалните: „Ще се грижи ли за децата ми, ще ги обича ли?“, понякога е само „Добър ли е той?“ Какъвто си ти, Джубал. Красотата, която виждаме у вас, не е онази, която вие виждате. Ти си прекрасен, Джубал.
— В името Божие!!!
— Мисля, че говориш вярно. Ти си Бог и аз съм Бог… и имам нужда от тебе. Поднасям ти вода. Ще искаш ли да я споделим и да се сближим?
— Виж какво, момиченце, ако разбирам правилно какво предлагаш…
— Ти грокваш. Да споделим всичко, което сме. Самите себе си.
— Знаех си. Миличка, ти имаш какво да споделиш, и то много… Но аз… Е, закъсняла си с много години. Повярвай ми, съжалявам до болка. Благодаря ти. От все сърце. Сега излез и остави стареца да се наспи.
— Ще заспиш, когато очакването е пълнота. Джубал… бих могла да ти дам още сили. Но гроквам ясно, че изобщо не е необходимо.
(Проклятие, наистина не беше необходимо!)
— Не, Доун. Още веднъж ти благодаря, скъпа моя.
Тя се наведе над него.
— Само още две-три думи. Джил ми каза да плача, ако започнеш да се инатиш. Искаш ли да те измокря целия? Поне така да споделим водата?
— Джил ще я напляскам!
— Добре, Джубал. Сега започвам да плача.
Доун не издаде нито звук, но топла, тежка капка тупна на гърдите му. После втора, трета… Момичето хълцаше почти безшумно.
Джубал изруга мислено и протегна ръце към нея… Примири се с неизбежното.
Тридесет и шеста глава
Джубал се събуди бодър, освежен и щастлив. От години не помнеше да е бил толкова добре преди закуска. Отдавна се бореше с мрачния промеждутък между сънищата и първата чаша кафе, като си внушаваше, че на следващия ден може да е малко по-леко.
А тази сутрин се усети, че си подсвирква. Забеляза, спря, сви рамене и продължи мелодията.
Застана пред огледалото, изкриви лице, но накрая се ухили.
— Непоправимо порочно старче! А ковчега вече са ти го приготвили.
Забеляза бял косъм на гърдите си, изскубна го, пренебрегна множеството още по-бели и се приготви да види какво става със света днес.