Джубал се размърда, сякаш нещо го бодеше.
— Ох, за Бога, Майк, не го превръщай в церемония. Просто си излей душата. Все ще напипаме къде е изходът.
— Добре, татко.
Но Майк не продължи. След малко Джубал попита:
— Да не си потиснат заради разрушаването на Храма? Мога да те разбера. Но не си разорен, ще построиш друг.
— О, това няма никакво значение!
— Защо?
— Храмът беше дневник с вече изписани страници. Беше време да съградим нов, вместо да драскаме върху направеното. Огънят не може да погълне преживяното… а от практическата гледна точка на политиката, да те преследват по толкова зрелищен начин е предимство за бъдещето. Църквите процъфтяват от мъченичество и гонения. За тях това е най-добрата реклама. Джубал, всъщност последните два-три дни бяха много приятно откъсване от претовареното всекидневие. И нищо лошо не е станало. — Изражението на лицето му се промени рязко. — Татко, съвсем наскоро осъзнах, че съм шпионин.
— Синко, що за приказки?
— Шпионин на Старите. Те са ме пратили да разузная вместо тях.
Джубал се поколеба, но каза каквото мислеше:
— Майк, знам, че имаш блестящ ум. Нито мога да се меря с тебе по способности, нито ги бях срещал у друг човек. Но дори гениите са податливи на заблуди.
— Знам. Нека ти обясня, а ти прецени дали съм полудял. Знаеш как работят наблюдателните спътници на специалните служби…
— Не знам.
— Не си мислех за подробностите, които биха интересували Дюк, а за общия принцип. Движат се в орбита, събират данни и ги съхраняват. В определен момент центърът установява връзка с тях и извлича цялата събрана информация. Същото направиха с мен. Ясно ти е, че в Гнездото си служим с това, което се нарича „телепатия“.
— Принудихте ме да повярвам.
— Защото е така. Но този разговор е само между нас двамата, а и никой не би се опитал да разчете мислите ти. Не съм сигурен дали е възможно. Дори снощи връзката беше през съзнанието на Доун, а не през твоето.
— Е, поне имам някаква утеха.
— Аз съм „само едно яйце“ в това умение, но Старите са майстори. Те поддържаха връзка с мен, но ме оставяха да правя каквото реша, по-точно — не ми обръщаха внимание. После изцедиха от мен всичко, което видях, чух, направих, грокнах, за да го съхранят. Не че са го заличили от съзнанието ми. Така да се каже, пуснаха си касетата и си я презаписаха. Усетих кога започна, но свърши преди да прекъсна връзката. Те престанаха да ме слушат, не можах дори да възразя.
— Ами… май не са те използвали особено умело…
— Употребиха ме според собствените си възгледи. Нямаше да се възпротивя, с радост бих предложил да го върша доброволно, стига да знаех, преди да напусна Марс. Но те не са искали да знам. Трябвало е да грокна, без да се намесват.
— Тъкмо щях да добавя, че щом вече си свободен от това недостойно надничане в главата ти, няма нищо страшно. Както аз виждам положението, дори някой марсианец да вървеше по петите ти през тези две години и половина, само щеше да привлича любопитни погледи.
Майк не се отърси от мрачното си настроение.
— Джубал, нека ти разкажа нещо. Изслушай ме, после ще го обсъждаме. — Майк обясни за липсващата Пета планета, чиито останки образували астероидния пояс. — Е, какво мислиш?
— Напомня ми митовете за потопа.
— Не е същото. За потопа не си сигурен. Но убеден ли си, че Помпей и Херкулан са разрушени?
— Да, разбира се. Това е установен факт.
— Джубал, унищожаването на Петата планета от Старите е факт колкото и някогашното изригване на Везувий, но е съхранено много по-подробно. Не е мит, а факт.
— Ще трябва още да ми обясняваш. Да разбирам ли, че се боиш Старите да не подложат и нашата Земя на същото лечение? Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа, че ми е малко трудно да преглътна цялата история?
— Джубал, не само Старите са способни на това. Достатъчно е да разбираш физиката на процеса, устройството на материята — а ти виждаш как правя това непрекъснато. Първо грокваш онова, което искаш да насочиш. Мога да го направя още сега. Да речем, с кълбо плътно вещество с диаметър стотина километра, близо до земното ядро. Така става твърде голямо, но нали ще искаме да е бързо и безболезнено. Ако не друго, за да не натъжаваме Джил. Усещам мястото и размерите му, гроквам старателно какви са връзките на частиците…
Лицето му загуби всякакво изражение, зениците му се скриха под клепачите.
— Я престани! — скастри го Харшо. — Не знам дали ще можеш, но не искам дори да опитваш!
Човека от Марс си върна нормалния вид.