— Но аз никога няма да го помисля! За мен е злина… защото съм човек.
— Но не вярваш и те да са настроени така?
— Не вярвам. Биха могли да грокнат, че е красота. Не съм сигурен. Е, учението дава възможност и на мен да го направя… но подобно намерение е немислимо. Дори Джил ще се справи. По-точно, ще знае точно как. Но и тя не може, защото е човек. Та това е нейната планета! Ето ти същността на учението за нас — първо самоосъзнаване, после самоконтрол. Докато човек овладее способността да унищожи Земята без нескопосани устройства като термоядрените бомби, за него вече е невъзможно да го пожелае. Гроквам в пълнота, че ще се обезтелеси, ако опита. И това ще сложи край на заплахата, защото нашите Стари не остават да се навъртат наоколо като марсианските.
— Хъм… синко, щом решихме да проверим не са ли се завъдили прилепи в твоята камбанария, нека си изясним още нещо. Винаги говориш за тези „Стари“ толкова небрежно, сякаш аз споменавам кучето на съседите. Но ми е трудно да приема съществуването на духове. Как изглеждат „Старите“?
— Ами като всеки друг марсианец.
— И по какво ги различаваш от възрастните особи? През стените ли минават?
— Всеки марсианец може да го прави. И аз минавах през стени вчера.
— Виж ти… да не трептят или са прозрачни?
— Не. Виждаш ги, чуваш ги, усещаш ги — с всички сетива. Все едно са образ в стереоизлъчвателя, но съвършен и присъстващ пряко в съзнанието ти. Джубал, такива въпроси биха прозвучали неуместно на Марс. Но тук имат основание. Ако си присъствал при обезтелесяването на приятел… тоест, на смъртта му, ако си хапнал от тялото му, а после си видял неговия дух, говорил си с него и си го докосвал… би ли повярвал?
— Или ще повярвам, или ще си кажа, че съм безнадежден случай.
— Добре. Тук може и да е само видение, защото ако гроквам вярно, нашите духове не остават при хората, когато се обезтелесят. Но или целият Марс се управлява от една масова халюцинация, или е вярно по-простото обяснение… подсказано от целия ми опит там. Защото на Марс „духовете“ са най-могъщата и несъмнено най-многобройната част от населението. Онези, които още се намират в телата си, са слуги на Старите.
— Така да бъде — кимна Джубал. — Това може да противоречи изцяло на собствения ми опит, но понеже се отнася само до тази планета, може и да съм провинциалист. Синко, значи се страхуваш, че може да ни премахнат?
— Не това ме плаши — колебливо каза Майк. — Досещам се, че е вероятно да изберат между две възможности — или да ни унищожат, или да завладеят културата ни, за да ни пресътворят по свой образ и подобие.
— Значи не те плаши опасността да ни пръснат на парчета? Трудно ми е да се настроя толкова безстрастно.
— Разбираш ли, според техните представи за света, ние сме болни и сакати. Виж какво си правим един на друг, как не успяваме да се разберем, почти напълно се проваляме в опитите си да грокнем. Виж нашите войни, епидемии и глад. За тях това е лудост. Знам. И мисля, че ще предпочетат да ни изтребят от милосърдие. Само правя догадки, не съм някой от Старите. Но, Джубал, дори да решат, ще минат… — Майк млъкна задълго, — поне петстотин години, може би и пет хиляди, преди да предприемат решителното действие.
— Най-дългото заседание на съдебно жури, за което съм чувал.
— Основната разлика между двете раси е, че марсианците никога не бързат. Ще предпочетат да прекарат в размисъл още век или цели десет, за да са сигурни, че са грокнали в пълнота.
— Щом е така, синко, недей да се измъчваш. Ако след петстотин или хиляда години човечеството не може да поукроти съседите си, ние двамата няма с какво да помогнем. Но подозирам, че дотогава хората ще се научат.
— И аз гроквам, но непълно. Вече ти казах, че не това ме тревожи. За мен е по-страшно да се намесят, да решат, че е нужно да ни променят. Не могат. Опитат ли да ни превърнат в марсианци, ще ни убият още по-сигурно, но далеч не толкова безболезнено. Ще бъде голяма злина.
Джубал се позабави с въпроса си.
— Синко, а ти не се ли занимаваше точно с това?
Майк го погледна нещастно.
— Да, така започнах. Но вече се стремя към друго. Татко, аз знам, че в началото беше разочарован от мен.
— Беше си твоя работа, синко.
— Вярно. Всеки решава сам. Никой не може да грокне при изпитание вместо мен. Същото важи за тебе… за всеки друг. Ти си Бог.
— Не приемам да ме качваш на пиедестал.
— Не можеш да се откажеш от това. Ти си Бог, аз съм Бог и всичко, което гроква, е Бог. А аз съм онова, което виждам, чувствам, преживявам. Аз съм всичко, което гроквам. Татко, осъзнах ужасното състояние на тази планета и грокнах, макар и не в пълнота, че бих могъл да го променя. Това не се учи в класни стаи. По принуда го прикрих като религия — но не е. Подмамих баламите да захапят кукичката, като гъделичках любопитството им. Донякъде потръгна, както и очаквах. Учението е достъпно за хората, защото и аз успях да го схвана, докато бях в гнездото на Марс. Нашите братя се разбират — сам видя и сподели — живеят в мир и щастие, без вражди и ревност.