— Момче, не се ли боиш, че започваш да се правиш на Господ?
Във веселието на Майк нямаше и следа от срам.
— Аз съм си Бог. И ти си Бог. Всеки скапаняк, когото премахвам, също е Бог. Джубал, нали казват, че Бог виждал всяко паднало врабче. Така е. Но на английски най-точно може да се каже, че Бог неизбежно вижда птичката, защото и Врабчето е Бог. Когато котката го дебне, двамата с врабчето са Бог, с Божиите помисли в себе си.
Още една кола изчезна, преди да докосне площадката. Джубал си замълча.
— Колко души извади от играта снощи?
— Около четиристотин и петдесет. Не ги броих. Това е доста пренаселен град. И за малко ще бъде необичайно почтен. Разбира се, не съм изкоренил злото. Само учението може да постигне това. — Майк отново се намръщи. — Ето за какво трябва да се допитам до тебе, татко. Страхувам се, че подведох своите братя.
— В какво?
— Твърде оптимистично са настроени. Виждат колко сме щастливи, колко сме силни, здрави и свежи… и колко се обичаме. И сега мислят, че са грокнали близкото време, когато цялото човечество ще постигне тази красота. О, няма да е утре. Някои от нас грокват, че и две хилядолетия не са прекалено много за осъществяването на такава мисия. Но ще се случи някога. И аз си въобразявах, че е възможно, Джубал. Накарах и тях да повярват. Само че пропуснах най-същественото — хората не са марсианци. Допусках грешката отново и отново. Поправях се и пак бърках. Каквото е добро за марсианците, не е непременно добро и за хората. Да, логиката на идеите, изразима само на марсиански, важи и за двете раси. Тя е неизменна, но… фактите са други. Значи и резултатите.
Не разбирах защо при този глад някои хора не се предложат доброволно като храна за останалите. На Марс щеше да е очевидно решение, дори чест. Не разбирах защо толкова треперят над децата. Нашите две момиченца щяха да бъдат захвърлени навън на онази планета, за да живеят или да умрат. Девет от всеки десет нимфи там умират още в първия сезон. Следвах вярна логика, но не схващах фактите — тук не децата, а зрелите хора се конкурират. На Марс възрастните не е нужно да се състезават, подборът е извършен. Но и при двете раси има подбор, иначе ще западнат. Не знам доколко съм бъркал, когато опитвах да премахна боричкането, но напоследък грокнах, че човечеството просто няма да ми позволи това.
Дюк надникна в стаята.
— Майк, гледаш ли какво става навън? Пред хотела се събира тълпа.
— Знам. Кажи на другите, че очакването още не е пълнота. — Пак се обърна към Джубал. — „Ти си Бог“ не е послание на радостта и щастието. То е дръзко предизвикателство и пълно приемане на собствената отговорност. Но рядко успявах да обясня това. Ето, само нашите братя, които са тук, можаха да ме разберат, да преглътнат и горчилката заедно със сладостта. Те грокнаха. Стотици и хиляди или настояваха да има награда без усилия — само да „повярват“, или обръщаха гръб. Каквото и да казвах, те упорито настояваха, че Бог е нещо извън самите тях. Нещо, което жадува да приеме в лоното си всеки тъп безделник, да го утеши и приласкае. Струваше им се непоносима идеята, че трябва да се трудят, че сами са виновни за несполуките си. — Човека от Марс поклати глава. — Провалите ми са несравнимо повече от успехите и вече се питам дали грокването в пълнота ще покаже, че съм сбъркал посоката. Може би тази раса трябва да е разединена, да се мрази и сражава, да бъде вечно нещастна, а всеки да воюва дори със себе си… за да има подбор. Кажи ми, татко. Трябва да ми кажеш.
— По дяволите, Майк, а защо си втълпи, че съм непогрешим?
— Сигурно не си. Но когато и да изпитам нужда да разбера нещо, винаги си успявал да ми обясниш… и се е оказвало, че говориш вярно.
— Да пукна, ако се примиря с такова обожествяване! Но едно ми е ясно. Все повтаряш на другите да не прибързват, нали казваш, че „очакването е пълнота“.
— Да.
— Сега нарушаваш собственото си правило. Очаквал си твърде малко — нищожно кратък миг според марсианците. И вече си готов да излезеш от играта. Доказа, че подходът ти върши чудесна работа за малка група хора. Потвърждавам това с удоволствие. Никога не съм виждал по-щастливи, здрави и весели създания. Би трябвало да е достатъчно за тебе. Като станат още хиляда пъти по толкова, пак ще си приказваме. Съгласен ли си?
— Говориш вярно, татко.
— Не съм свършил. Притесняваш се, че не си хванал на въдицата деветдесет и девет от всеки сто, значи цялата раса не може да съществува без злините си, нуждае се от тях, за да има подбор. Проклет да съм, момче! Та нали ти точно с подбор се занимаваш! Да го кажа иначе — онези, които се провалят и не те разберат, сами се обричат. Мислил ли си да премахнеш собствеността и парите?