— Може би. Но още тази вечер ще изтъкна в коментара си, че властите са отказали да допуснат Честен свидетел при Човека от Марс.
Беркуист сви рамене.
— Тогава елате и тримата. Бен, надявам се делото за клевета да те довърши.
От уважение към преклонната възраст на Кавендиш се качиха с асансьора, после по подвижната пътека подминаха лаборатории, манипулационни и стая след стая. Спря ги часовой, който първо се обади по вътрешния телефон. Най-после влязоха в апаратна, претъпкана с датчици за наблюдение на пациенти в критично състояние.
— Това е доктор Танър — съобщи Беркуист. — Докторе, да ви представя господин Какстън и господин Фризби.
Разбира се, не спомена изобщо Кавендиш. Танър се разтревожи.
— Господа, предупреждавам ви да не казвате или правите нищо, което би могло да обезпокои моя пациент. Нервната му система е претоварена и той често изпада в ненормално вцепенение… или ако предпочитате — в транс.
— Да не е епилепсия? — попита Бен.
— Някой лаик би могъл да сбърка симптомите. По-скоро прилича на каталепсия.
— Вие специалист по психиатрия ли сте?
— Да — призна Танър, след като погледна крадешком Беркуист.
— Къде сте специализирал?
— Бен, да влезем при пациента — намеси се чиновникът. — После ще разпитваш доктор Танър.
— Добре.
Лекарят провери още веднъж уредите, натисна превключвател и надникна през шпионка. Отключи вратата и ги въведе в съседната стая, притиснал показалец към устните си. Вътре беше полутъмно.
— Очите му още не понасят привичното за нас осветление — обясни Танър тихичко. Застана до водното легло в средата. — Майк, доведох няколко наши приятели да се срещнат с тебе.
Какстън също застана по-близо. Потънало до половината в гънките на еластичната тъкан и завито до раменете, тялото на младия мъж не се виждаше в подробности. Той погледна новодошлите, но не каза нищо. Гладкото закръглено лице не издаваше никакви чувства.
Доколкото можа да го разгледа, Бен се увери, че пред него е човекът, когото показаха снощи по стереото. Прилоша му от мисълта, че Джил все едно му е подхвърлила граната в ръцете — дело за клевета можеше да го разори.
— Вие ли сте Валънтайн Майкъл Смит?
— Да.
— И сте Човека от Марс?
— Да.
— Вас ли показаха снощи по стереовизията?
Мъжът не отговори и Танър се намеси:
— Не мисля, че той ви разбра. Майк, спомняш ли си какво прави снощи с господин Дъглас?
Лицето се навъси недоволно.
— Много светлини. Боляха ме очите.
— Да, боляха те очите. Господин Дъглас ти каза да поздравиш хората.
Пациентът се усмихна едва-едва.
— Возиха ме дълго в количка.
— Добре — съгласи се Какстън. — Ясно ми е. Майк, добре ли се отнасят с тебе тук?
— Да.
— Не си длъжен да останеш в болницата. Можеш ли да ходиш?
Танър побърза да каже:
— Вижте какво, господин Какстън…
Беркуист стисна ръката му.
— Мога да ходя… малко. Умора.
— Ще се погрижа да ти намерят инвалидна количка. Майк, ако не искаш да останеш тук, мога да те отведа където пожелаеш.
Танър освободи ядосано ръката си.
— Няма да допусна да се месите в лечението на пациента!
— Той е свободен човек, нали така? — упорстваше Бен. — Или е затворник?
Беркуист реши да отговори вместо лекаря:
— Разбира се, че е свободен! Вие си мълчете, докторе. Оставете този глупак сам да си надене примката на шията.
— Много съм ти благодарен, Гил. Майк, ти чу какво каза този човек. Можеш да отидеш където поискаш.
Пациентът се озърна уплашено към Танър.
— Не! Не, не, не!
— Добре де, добре.
Лекарят отсече:
— Господин Беркуист, това беше предостатъчно!
— Така е, докторе. Бен, стига ти толкова.
— Ъ-ъ… още едно въпросче.
Какстън мислеше трескаво, искаше да изстиска всичко възможно от този последен шанс. Джил е сбъркала… Не, не е сбъркала!… Или поне така му се стори снощи.
— Само още един въпрос — промърмори Беркуист.
— Благодаря. Ъ-ъ… Майк, господин Дъглас ти зададе няколко въпроса. — Пациентът си замълча. — Я да си припомня по-добре… попита те какво мислиш за земните момичета, нали?
Бузите на мъжа се разтеглиха в широка усмивка.
— Божичко!
— Да, да. Майк… кога и къде си виждал тези момичета?
Усмивката изчезна. Пациентът се взря в Танър и се вцепени. Очите му се подбелиха и той се сви в зародишна поза, скръстил ръце на гърдите си. Танър изръмжа:
— Махайте се оттук! — и побърза да опипа пулса на пациента.
Беркуист заяви непреклонно:
— Сега вече прекали! Какстън, ще се разкараш ли или да повикам охраната?
— О, разбира се, тръгваме си — съгласи се Бен.
Всички освен Танър излязоха и Беркуист затвори вратата.