Нелсън затвори. Когато Какстън набра номера отново, чу записан глас: „Абонатът временно отказва връзка. Ако желаете да оставите съобщение…“
Бен изтърси глупава забележка за родителите на доктора. Но следващата му постъпка беше още по-тъпа. Обади се в Двореца на правителството и настоя да го свържат с генералния секретар.
От години се ровеше из разни тайни и знаеше, че често е възможно да разгадаеш истината, ако се добереш до самия връх и започнеш да се държиш отвратително. Знаеше и колко опасно е да дърпаш тигъра за опашката. Ненормалната психика на властниците му беше толкова ясна, колкото беше неразбираема за Джил Бордмън. Но разчиташе на това, че е представител на друга власт, почти повсеместно призната и тачена.
Обаче забрави, че се обажда от такси, а не пред свидетели.
Наложи му се да се разправя с половин дузина мижитурки и с всеки пореден ставаше по-агресивен. Толкова се увлече, че не забеляза момента, в който таксито престана да кръжи.
А когато забеляза, беше късно. Аероколата не изпълняваше командите му. Какстън си каза горчиво, че се е хванал в капан, в който не би паднал и най-тъпият бандит. Проследили са откъде са обажда, засекли са положението на таксито и роботизираното возило е получило заповеди от полицията, отменящи всички останали. Сега щяха да го приберат тихо и кротко.
Опита да се обади на своя адвокат.
Още не се бе отказал, когато аероколата кацна във вътрешен двор и високите стени спряха сигнала. Бен напъна вратата и установи, че не се отваря… и изобщо не се учуди, че започна да се унася…
Осма глава
Джил си внушаваше, че Бен просто е подгонил още някаква следа и е забравил да й каже. Но така и не успя да си повярва. Бен дължеше отчасти успеха си като журналист на вниманието към хората. Не забравяше ничий рожден ден и по-скоро би се забавил с изплащането на комарджийски дълг, отколкото да не остави бележка с няколко сърдечни думи. Независимо накъде е отпрашил и колко е бързал, пак щеше да отдели две минути да й се обади, та ако ще и от аероколата.
Трябваше да е оставил съобщение за нея! През обедната почивка Джил пак се обади в офиса му и отново поговори с неговия помощник и документатор Оскар Килгален, който настояваше, че няма нищо за нея и досега.
— А каза ли кога ще се върне?
— Не. Но той винаги оставя резервни коментари, за да пълним рубриката при такива изненади.
— Ами… добре де, откъде се обади все пак? Или вече си пъхам носа в чужди работи?
— В никакъв случай, госпожице Бордмън. Не ми се е обаждал. Получих факс, изпратен от „Паоли“ във Филаделфия.
Ще не ще, Джил трябваше да се задоволи с това. Почти не хапна, докато седеше в стола за сестрите. Повтаряше си, че едва ли се е случило нещо лошо… А и нали не беше влюбена в този глупчо…
— Ей, Бордмън! Стига си бълнувала наяве!
Джил се сепна. Гледаше я Моли Уилрайт, диетичката на тяхното крило от болницата.
— Извинявай, отнесох се.
— Попитах те: „Откога на вашия етаж приемате болни на държавна издръжка в луксозните стаи?“
— Не правим такива неща.
— А К-12 не е ли на вашия етаж?
— К-12 ли? Че жената там не е някоя просякиня. Толкова е богата, че си позволява да наема лекар, за да проверява дали диша.
— Ха! Доста неочаквано трябва да е сложила ръка на пачката. От седемнадесет месеца беше настанена при бедняците в старческото отделение.
— Сигурно бъркаш нещо.
— А, не, не допускам грешки в моята кухня. Голяма главоблъсканица е да й сложиш някакво ядене на подноса — без мазнини, като не забравяш и дългия списък от алергии, пък и трябва да й разтваряме лекарствата в храната, иначе не ги иска. Повярвай ми, миличка, личната диета понякога е като отпечатък от пръст — не можеш да я сбъркаш с друга. — Уилрайт стана. — До скоро, душичке, трябва да бягам.
— Какви ти ги плещеше Моли? — полюбопитства друга от сестрите.
— Нищо особено. Някакво недоразумение.
На Джил й хрумна, че може да открие Човека от Марс по поръчките в диетичната кухня, но веднага заряза тази идея. Щяха да минат дни, докато се отбие във всяка кухня. Още като военна болница в някогашните времена на войни по моретата, „Бетесда“ е била огромна. А откакто я поело Министерството на здравеопазването, образованието и благосъстоянието, разраснала се страховито. Сега беше под федерално управление и приличаше на малък град.
Само че имаше нещо необичайно в случката с госпожа Банкърсън. Болницата приемаше за лечение всякакви пациенти — богати частни лица, високопоставени чиновници или пък пълни несретници. На етажа на Джил обикновено настаняваха държавниците и луксозните стаи бяха запазени за големци с не по-нисък ранг от федерален сенатор. Твърде рядко се случваше частно лице да попадне тук.