Но може би в другите отделения е препълнено и затова не са намерили стая за госпожа Банкърсън. Да, това трябва да е.
След обяда Джил нямаше време да умува над случая, защото не й остана време от грижи с новопостъпили пациенти. И не след дълго се наложи да намери подвижно легло за тежък случай. Според правилата трябваше да се обади в склада… само че той бе разположен в подземие но почти половин километър оттук, а Джил нямаше време. Спомни си, че е виждала едно в чакалнята за сътрудници на големите клечки, прилепена към К-12. Нали каза на онези морски пехотинци да не сядат на леглото? Явно е била забутано там, когато са докарали водното легло за Смит.
И вероятно още беше там… значи можеше да го вземе веднага.
Вратата се оказа заключена и резервният ключ изобщо не помогна. Тя си напомни да извика някой от техниците и мина откъм стаята за наблюдение на пациента, за да попита лекаря при госпожа Банкърсън дали й разрешава да използва забравеното легло.
Все същия — доктор Бръш. Не беше от местните стажанти или ординатори. Повикал го доктор Гарнър, който лекувал старицата. Бръш се обърна към нея.
— Госпожице Бордмън! Точно вие ми трябвате!
— Но защо не ми позвънихте? Как е вашата пациентка?
— Тя си е добре — увери я мъжът, но все пак се озърна към екрана, — обаче аз не съм.
— Лошо ли ви е?
— Не, трябват ми пет минутки да се облекча. Сестра, можете ли да ми отделите толкова? И да не се разприказвате?
— Защо не. Позволявате ли да се обадя оттук на помощничката си?
— Не! — припряно отказа Бръш. — Щом изляза, заключете вратата и не отваряйте, докато не почукам ето така: „Та-та, та-та-та!“. Нали ще ми услужите?
— Добре, докторе — колебливо отвърна Джил. — Искате ли да направя нещо за вашата пациентка?
— Не, не, само ще си седите и ще я наблюдавате на екрана. Не я безпокойте.
— Добре, но къде ще бъдете, ако нещо се случи? В почивната стая за лекари?
— Отивам до мъжката тоалетна в другия край на коридора. И стига толкова въпроси, че едва се стискам!
Той побърза да излезе и Джил заключи вратата. Взря се внимателно в екрана, показващ жената, после погледът й пробяга по датчиците на различните уреди. Старицата спеше, пулсът й беше силен, дишането — нормално и равномерно. Сестрата се чудеше защо ли наблюдават пациентката, сякаш е на смъртния си одър.
Реши да провери дали подвижното легло още си е на мястото. Е, нямаше да спази заповедта на доктор Бръш, но пък и изобщо нямаше да безпокои поверената му дама. Все можеше да мине през стая, без да събуди пациент! Освен това още преди години бе установила, че лекарите не ги боли от ставащото зад гърбовете им. Отвори вратата тихо и влезе.
Увери се, че госпожа Банкърсън се е унесла в типичния за слабоумните дълбок сън. Джил пристъпи безшумно към чакалнята. И тази врата беше заключена, но този път ключът й послужи.
Видя, че подвижното легло още е тук. И едва тогава забеляза, че стаята е заета — Човека от Марс се бе разположил в кресло и прелистваше илюстрована книжка.
Смит вдигна глава към нея и я дари с лъчезарната усмивка на зарадвано бебе. Джил едва се задържа на краката си. Валънтайн Смит — в тази стая? Не може да бъде! Нали са го преместили, имаше го и в дневника…
После грозните, неумолими факти сякаш се подредиха на опашка, за да се изнижат през ума й… фалшивият „Човек от Марс“ по стереото… старицата, беряща душа, но през това време прикриваща присъствието на още един пациент… и вратата, която не успя да отключи… Като в кошмар си представи как „месарската кола“ тихо напуска болницата някоя нощ и никой не знае, че под покривалото има два трупа вместо един.
Веднага се уплаши, защото съзнаваше какво заплашва всеки, натъкнал се на тайната. А Смит се надигна тромаво от креслото, протегна й ръце и промълви:
— Воден брат!
— Здрасти. Ъ-ъ… как си?
— Добре. Щастлив. — Добави нещо гърлено, сякаш се давеше, но се усети и изрече старателно: — Ти си тук, брат мой. Беше далеч. Сега си тук. Пия до насита от тебе.
Джил беше безпомощна в бъркотията на разкъсващите я чувства — душата й се сгря, но в същото време се уплаши до вцепенение, че ще я заварят тук. Смит не забелязваше нищо.
— Виждаш ли? Ходя! — похвали се ликуващо. — Ставам силен.
Направи няколко крачки и спря, засмян и задъхан. Сестрата се усмихна насила.
— Напредваме значи? Точно така, трябва да станеш по-силен! Но аз ще си вървя… минах само за малко, да видя как си.
Лицето му се сгърчи страдалчески.
— Не си отивай!
— О, не мога да остана!
— Обидил съм те. Не знаех — с мъка промълви Смит.