— Да си ме обидил ли? Ами, няма такова нещо! Но трябва да си вървя и то веднага!
Всякакво изражение изчезна от лицето му и той по-скоро настоя, а не помоли:
— Вземи ме със себе си.
— Какво? Не, не мога. И е крайно време да изляза оттук. Чуй ме — не казвай никому, че съм идвала. Моля те!
— Да не казвам, че моят воден брат е идвал?
— Точно така. Никому нито дума. Аз, такова… пак ще дойда. А ти бъде добро момче, чакай и не ме издавай.
Смит се помъчи да разбере и я погледна кротко.
— Ще чакам. И няма да те издам.
— Чудесно!
Джил вече се питаше как ще успее да спази обещанието си. Чак сега в съзнанието й изплува очевидният факт, че „повредената“ ключалка е съвсем наред — просто вратата откъм коридора беше залостена. Но в болниците всички врати с резета, като на баните, бяха направени така, че да се отключват отвън — заради прищевките на неуравновесени пациенти. А тук заключената врата не позволяваше на Смит да излезе, резето пък, каквото не използваха в болницата, не допускаше никой да влезе отвън.
Джил махна резето.
— Ти само чакай, а аз ще дойда пак.
— Ще съм в очакване.
Когато се върна в наблюдателната стая, чу настойчиво ритмично почукване — сигнала на Бръш. Побърза да му отвори.
Той нахлу и се сопна грубо:
— Сестра, къде бяхте? Почуках три пъти!
Той впи подозрителен поглед в междинната врата.
— Видях, че пациентката ви се обърна настрани — излъга тя светкавично. — Наместих й възглавницата по-удобно.
— По дяволите, помолих ви само да я наблюдавате!
Джил внезапно долови страха на този мъж и се впусна в контраатака.
— Докторе — изсъска вледеняващо, — не нося отговорност за вашата пациентка. Но след като решихте да ми я поверите за малко, направих каквото ми изглеждаше необходимо. Щом се съмнявате в преценката ми, нека се допитаме до завеждащия отделението.
— Ъ? О, не, оставете това.
— Настоявам, господине. На такава преклонна възраст жената може да се задуши от позата си на водното легло. Някои медицински сестри понасят какви ли не приказки от лекарите, но аз не съм от тях. Да отидем при завеждащия!
— Какво говорите? Госпожице Бордмън, просто си изкарах яда на вас, без да помисля. Моля за извинение.
— Това е достатъчно, докторе — надменно изрече Джил. — Желаете ли още нещо от мен?
— Ами, не. Благодаря, че ме заместихте. Само че… Не споменавайте за това, бива ли?
— Нямам такова намерение.
„Можеш и живота си да заложиш на това! Но какво да правя сега? Ох, защо Бен не е в града?“
Тя се върна зад бюрото си и се престори, че преглежда разни книжа. Все пак се сети да се обади в склада за подвижно легло. Измисли някаква задача за помощничката си и я отпрати, за да помисли на спокойствие.
Къде ли беше Бен? Ако можеше да се свърже с него, би си взела десетминутна почивка, за да се обади от обществен автомат и да прехвърли грижите на неговите широки рамене. Но, мътните го взели, той се размотаваше незнайно къде и я оставяше да си блъска главата.
А дали?… Тревогата най-после се надигна от подсъзнанието й. Бен не би се втурнал по други следи, без да й каже как е минал опитът му да се срещне с Човека от Марс. Тя имаше поне това право като негова съучастничка — а Бен винаги играеше честно.
Сякаш чу думите му отново: „Ако нещо се обърка, искам ти да си ми скритият коз… Сладурче, не се ли чуем скоро, сама ще се оправяш…“
Тогава просто ги пусна покрай ушите си, защото не й се вярваше нещо лошо да сполети Бен. Но сега си спомни. За всеки човек настъпва миг, когато е изправен пред избора дали да рискува „своя живот, богатство и свещена чест“ за нещо с твърде съмнителен благополучен край. Джил Бордмън прие предизвикателството и взе своето решение в три часа и четиридесет и седем минути следобед.
Когато Джил излезе, Човека от Марс се върна в креслото. Не взе отново книжката, а просто остана да чака по начин, който можеше да бъде описан и като „търпелив“, само защото човешкият език няма как да обхване марсианските възгледи. Застина напълно неподвижен, отдал се на тихо щастие, защото неговият воден брат каза, че ще дойде пак. Беше готов да чака няколко години, без да прави нищо, без да помръдне.
Нямаше ясна представа колко време е минало, откакто сподели водата с новия си брат. Това място не само бе странно разкривено в пространството и времето, но и Смит още не успяваше да грокне поредиците от гледки и звуци. Освен това културата, която попи в своето гнездо, представяше времето коренно различно от човешките идеи. Разликата се дължеше не само на по-продължителния живот, измерен в земни години, но и на основите на мисълта. Израз като „По-късно е, отколкото си мислиш“ е невъзможен в марсианския. Както и „Който бърза, бавно стига“, но по съвсем друга причина. Първият, защото е немислим, вторият — защото марсианците нямат нужда да изричат нещо толкова просто. Все едно да подсетиш рибата, че трябва да се къпе. Но „Както е било в Началото, така е и сега, така ще е завинаги“ е толкова марсианско по същината си, че е по-лесно да се преведе като „Две плюс две прави четири“… обаче това на свой ред съвсем не е очевидна истина на Марс.