Смит чакаше.
Бръш надникна. Пациентът не помръдна и лекарят излезе.
Когато Смит чу стърженето на ключ във вратата към коридора, той си припомни, че бе чул същия звук малко преди идването на неговия воден брат, така че промени обмяната на веществата си, за да е готов. Изуми се, когато Джил се вмъкна в стаята, защото досега не подозираше наличието на врата. Но грокна това веднага и се отдаде на радостната пълнота, възможна само в присъствието на съгнездници, водни братя и (при определени обстоятелства) на Старите.
Но радостта му помръкна, когато разбра, че неговият воден брат не я споделя. Напротив, изглеждаше толкова разстроен, колкото е възможно само за същество, готово да се обезтелеси заради срамен недостатък или провал. Но Смит вече бе осъзнал, че хората успяват да понесат немислим товар от чувства, без да умрат. Неговият брат Махмуд се подлагаше на духовни терзания пет пъти дневно и не само не се откъсваше от живота, но подтикваше и него да изпитва същите мъки, защото били задължителни. А неговият брат капитан Ван Тромп страдаше от непредсказуеми ужасни гърчове, всеки от които, според понятията на Смит, трябваше да доведе да незабавно обезтелесяване, за да бъде прекратено противоречието… но доколкото му беше известно, неговият брат още пребиваваше в тялото си.
Затова престана да отделя внимание на пренапрегнатите нерви на Джил, която бутна в ръцете му един вързоп.
— Хайде, навличай това. По-бързо!
Смит пое вързопа и зачака. Джил го изгледа и каза:
— Ох, Господи, добре! Свали си дрехите и ще ти помогна.
Наложи се и да го съблече, и да го облече. Той носеше болнична нощница, халат и чехли, не защото искаше, а защото му казаха, че трябва да е така. Вече се справяше някак с дрехите, но твърде бавно според Джил. Затова тя набързо ги смъкна от тялото му. Беше медицинска сестра, а той си нямаше представа от забраните, наложени от свенливостта (и не би ги проумял). Не ги забавиха нелепи притеснения. Смит беше очарован от изкуствената кожа, която Джил нахлузи на краката му. Не му остана време да я одобри и съхрани в съзнанието си, защото Джил направо залепи чорапите за бедрата му, за да не губи време с глупости като жартиерите. Сестринската униформа, в която го облече, бе взела назаем от една доста едра колежка — обясни й, че нейна братовчедка щяла да се предрешава за маскарад. Наметна покривало около врата му и прецени, че е скрила повечето опасни белези… е, поне донякъде. С обувките имаха затруднения — не пасваха добре на краката му, а Смит се справяше трудно със земното притегляне дори бос.
Все пак маскировката беше донякъде успешна. Накрая Джил нагласи на главата му сестринска касинка.
— Косата ти не е много дълга — каза неспокойно, — но сега много момичета се подстригват късо. Дано номерът мине.
Смит не отвърна нищо, защото не разбра забележката й напълно. Опита се да помисли, че косата му пораства, но прецени, че ще му трябва още немалко време, за да успее.
— А сега ме слушай внимателно — настоя Джил. — Каквото и да стане, не продумвай! Разбра ли ме?
— Да не говоря. Аз няма да говоря.
— Само върви до мен, аз ще те водя за ръка. Ако знаеш някакви молитви — моли се с цялата си душа!
— Да се моля?
— Няма значение. Ела с мен и не си отваряй устата.
Тя отвори вратата, огледа коридора и изведе Смит.
Той се обърка от множеството странни форми. Препъваше се сляпо, а очите и останалите му сетива почти прекъснаха връзката си със съзнанието, за да го предпазят.
Стигнаха до края на коридора и Джил го дръпна към странична подвижна пътечка. Той се олюля и щеше да падне, ако тя не го беше хванала. Една санитарка се загледа след тях и сестрата изруга тихичко… после много внимателно му помогна да се махнат от пътечката. Качиха се с асансьор до покрива, защото Джил съвсем не беше сигурна, че Смит ще издържи на ускорението във „вихрения тунел“.
Горе имаше още една малка криза, за която Смит изобщо не научи. Преживяваше остро удоволствие от небето, което не бе виждал, откакто напусна Марс. Това небе беше ярко, разноцветно и весело. Иначе казано — типичен мрачен ден за Вашингтон. А Джил се оглеждаше за въздушно такси. На покрива беше пусто, както се надяваше, защото сестрите от предишната смяна вече пътуваха към домовете си, а и следобедните посетители си бяха отишли. Но нямаше и свободни аероколи. Не искаше да рискува с аеробус.