Макар че в таксито нямаше екран, Джил усети как Оскар Килгален се намуси.
— Боя се, госпожице Бордмън, че се налага да следвам точно указанията на работодателя си. Ъ-ъ… простете ми за забележката, но винаги се намира по някоя „близка приятелка“, която го търси упорито при всяко негово отсъствие.
Поредната мацка, която се опитва да му надене доживотните окови, изтълкува си Джил ядосано… а тоя тиквеник си мисли, че и аз съм от тях. Отказа се от идеята да моли Килгален за помощ и прекъсна разговора.
Къде да отидат? Хрумна й едно решение на проблема. Щом Бен го няма (и може би властите имат пръст в изчезването му), едва ли биха се сетили да търсят Смит в апартамента му… освен ако вече знаят за връзката й с Какстън, но не й се вярваше.
Можеха да изровят нещо за хапване от кухничката, а и там щеше да намери дрехи, за да облече своето „дебилче“. Набра адреса на Бен и таксито се понесе по новия маршрут.
Пред вратата Джил почти напъха лицето си в заглушаващата зона и прошепна:
— Картаген трябва да бъде разрушен!
Нищо. „По дяволите!“, възкликна тя на ум. „Променил е кода!“ Коленете й омекнаха, стараеше се да не поглежда Смит. После отново заговори пред микрофона. Същата система отваряше вратата или известяваше за посетители. Тя се представи, за да използва дори нищожния шанс Бен да се е върнал.
— Бен, Джил е.
Вратата се прибра в стената.
Щом влязоха, върна се на мястото си. Джил за миг помисли, че ги е пуснал домакинът, но после се сети, че без да иска, е налучкала новата комбинация за ключалката… нещо като комплимент, но би си го спестила с удоволствие, за да не преживее моментната уплаха.
Смит стоеше кротко до ливадката и зяпаше. Мястото беше толкова непознато, че не би се надявал да го грокне бързо, но веднага изпита удоволствие. Не беше толкова вълнуващо като движещото се място, където бяха доскоро, но повече подхождаше някой да съхрани себе си в него. Взря се с интерес в панорамния прозорец, но не го разпозна, а прие, че е жива картина като онези у дома… в стаята му в „Бетесда“ липсваха прозорци, така че той нямаше и понятие какво е това.
Отбеляза с одобрение съвършеното подобие на перспектива и движение в „картината“ — сигурно я бе създал някой велик творец. Досега нищо не му подсказваше, че тези хора познават изкуството. Новото впечатление му позволи да ги грокне по-добре и душата му се сгря.
Някакво движение привлече погледа — неговият брат сваляше изкуствената кожа и „чехлите“ от краката си. Джил въздъхна и размърда пръсти в тревата.
— Божичко, как ме болят тия крака! — Забеляза, че Смит я зяпа със смущаващо бебешко изражение. — Направи и ти така. Ще ти хареса.
— Как да направя? — примигна той.
— Да, пак забравих. Ела тук, ще ти помогна. — Тя му свали обувките и смъкна чорапите. — Ето, по-добре ли си сега?
Смит зашава с пръсти по стръковете и попита объркано:
— Но това е живо?
— Ами да, живо си е, нали е истинска трева. Бен доста се изръси за ливадката. Това специално осветление му струваше повече от месечната ми заплата! Хайде, разтъпчи се да ти починат краката.
Смит не схвана почти нищо, но поне разбра, че тревата е живо същество и че е поканен да ходи по нея.
— Да тъпча живо? — попита с неописуем ужас.
— Че какво толкова? Няма да повредиш тревата. Създадена е точно за да замества килимите.
Смит бе принуден да си напомни, че един воден брат не би го подтикнал към злина. Вслуша се в поканата да се разтъпче… и откри, че е приятно, а живите същества не възразяват. Изостри чувствителността си до краен предел. Да, неговият воден брат беше прав — те бяха създадени за такова битие. Твърдо реши да ги съхрани в себе си и възхвали. Но това усилие приличаше на опита на човек да изтъкне достойнствата на канибализма… обичай, който за Смит беше напълно в реда на нещата.
Джил въздъхна.
— Стига забавления. Не знам докога ще бъдем в безопасност тук.
— Безопасност?
— Не бива да оставаме дълго. Може би вече проверяват всяка кола, напуснала болницата днес.
Тя се смръщи напрегнато. В нейното жилище не биваше да отиват, тук също не можеха да останат… а Бен каза, че искал да заведе Смит при Джубал Харшо. Но тя нито познаваше Харшо, нито имаше представа къде живее. Бил спомена, че е някъде в Поконос. Е, налагаше се да научи. Просто нямаше към кой друг да се обърне за помощ.
— Братко, защо имаш нещастие?
Джил се отърси от унеса и погледна Смит. Горкото детенце не подозираше колко са загазили! Опита се да погледне на нещата с неговите очи. Разбира се, не можа, но поне й стана ясно — той нямаше представа, че бягат от… от кого всъщност? От ченгетата? От болничната управа? Не беше съвсем сигурна какви закони вече е нарушила, но в едно не се съмняваше — опълчи се срещу Големите клечки, срещу Шефовете.