Прикри неудобството си зад сърдечността.
— Хайде сега да те изтъркаме хубавичко.
Коленичи до ваната и започна да го сапунисва. Почти веднага Смит се пресегна и докосна дясната й гърда. Джил се дръпна рязко.
— Ей, да ги нямаме такива!
Човека от Марс я погледна, сякаш го бе зашлевила през лицето.
— Не? — измънка трагично.
— Точно така — не! — потвърди тя непреклонно, но се смили и добави: — Нищо лошо не е станало. Само не ме разсейвай.
Изкъпа го по бързата процедура, извади запушалката на ваната и накара Смит да застане под душа. После пусна топлия въздух и използва паузата, за да се облече. Той се разтрепери и тя му каза, че няма от какво да се бои и да се хване за металната тръба на стената, за да не се подхлъзне. После му помогна да излезе от ваната.
— Ето, сега направо ухаеш и сигурно си по-добре.
— Хубаво е.
— Чудесно. Сега да се заемем с обличането.
Заведе го в спалнята на Бен. Но преди да му обясни, покаже или помогне в надяването на слипа, мъжки глас я уплаши до полуда:
— ОТВОРЕТЕ ВЕДНАГА!
Джил изтърва слипа. Дали знаеха кой е вътре? Да, сигурно — иначе изобщо нямаше да дойдат тук. Издала се е с онова проклето роботакси!
Да се обади ли или да поиграе на криеница?
Крясъкът отново отекна откъм разговорната уредба. Тя прошепна на Смит:
— Не мърдай оттук! — и отиде в хола. — Кой е? — попита, насилвайки се да говори нормално.
— В името на закона — отворете!
— В името на какъв закон? Я стига глупости! Кажете ми кои сте, иначе ще извикам полицията.
— От полицията сме. Вие ли сте Джилиън Бордмън?
— Аз?! Казвам се Филис О’Тул и чакам господин Какстън. Веднага ще се обадя в полицията, че се опитвате да нахлуете с взлом.
— Госпожице Бордмън, имаме заповед за задържането ви под стража. Отворете или ще пипаме грубо!
— Не съм „госпожица Бордмън“ и ей сега ще повикам полицията!
Гласът не й отговори. Джил преглъщаше тежко. Почти незабавно усети полъх от топлина по лицето си. Ключалката се нажежи до червено, после до бяло. Нещо изпука и вратата се прибра в стената. В коридора стояха двама мъже. Единият пристъпи в хола и се ухили:
— Ето я сладураната! Джонсън, огледай апартамента и намери нашия човек.
— Веднага, господин Беркуист.
Тя се мъчеше да си представи, че е непоклатима стена. Но мъжът на име Джонсън я побутна лекичко настрани и се запъти към спалнята. Джил извика пискливо:
— Къде ви е заповедта? Това е възмутително!
Беркуист каза сговорчиво:
— Миличка, не ни се пречкай. Дръж се добре и може да ти се размине по-леко.
Тя се опита да го ритне по коляното, но той ловко отскочи назад.
— Ах, че сме палави — сгълча я добродушно. — Джонсън! Намери ли го най-после?
— Тук си е, господин Беркуист. Чисто гол. Познайте до три пъти дали им развалихме кефа.
— Все ми е тая. Доведи го.
Джонсън изтика Смит в хола, извил едната му ръка зад гърба.
— Не искаше да дойде.
— Ще дойде и още как!
Джил се шмугна покрай Беркуист и връхлетя Джонсън, който я отхвърли с един шамар.
— Без тъпотии, кучко такава!
Не я удари толкова силно, колкото имаше навика да налага жена си, преди да го напусне. И дума не можеше да става за сравнение с побоя, който отнасяха по-мълчаливите арестанти. До този миг Смит не каза нито дума, изобщо не реагираше. Остави се да го принудят. Нищо не разбираше и затова нищо не направи.
Но когато видя как този човек удари водния му брат, изплъзна се с лекота от хватката му… пресегна се… и Джонсън вече го нямаше.
Само изправящите се стръкчета трева показваха къде са стъпвали допреди секунда големите му обувки. Джил впи поглед в това място и за малко да изпадне в несвяст. Беркуист стисна устни, после долната му челюст увисна и той едва изграчи дрезгаво:
— Какво му направи?
Гледаше Джил.
— Аз ли? Нищо!
— Не ме баламосвай. Какъв е тоя капан в тревата?
— А той къде изчезна?
Беркуист нервно си облизваше устните.
— Не знам. — Измъкна пистолет изпод сакото си и го насочи към Джил. — Не опитвай тия номера и с мен. Ти остани тук, а аз ще отведа Смит.
Човека от Марс отново изчакваше пасивно. Без да проумява ставащото, той се ограничи с минимално възможното въздействие. Само че вече бе виждал оръжие в ръцете на хората, които кацнаха на Марс и никак не му хареса изражението на Джил, когато тя видя зейналата срещу нея цев. Грокна, че за него е настъпил един от критичните мигове на изпитание в развитието, когато размисълът трябва да бъде последван от правилна постъпка, за да продължи по пътя си напред. И той се намеси.