Негово превъзходителство, достопочтеният Джоузеф Е. Дъглас, генерален секретар на Световната федерация на свободните държави, в момента чоплеше закуската си и се чудеше защо дори човек с неговото положение не може да получи поне веднъж чаша свястно кафе. Вестникът, подготвен от нощната смяна на информационния екип, се изнизваше пред очите му с оптимална бързина по екрана на четящото устройство, управлявано чрез обратна връзка от скенер. Редовете се сменяха, докато Дъглас гледаше към екрана. Сега правеше точно това, но само за да отбягва погледа на собствения си шеф откъм отсрещната страна на масата. Госпожа Дъглас не четеше вестници. Имаше си свои начини да научи какво става.
— Джоузеф…
Той вдигна глава и редовете застинаха на екрана.
— Да, скъпа?
— Нещо те мъчи.
— А? Защо мислиш така, скъпа?
— Джоузеф! Угаждам ти, кърпя ти чорапите и те отървавам от неприятности вече тридесет и пет години… Познавам кога нещо те мъчи.
Най-ужасното е, каза си Дъглас, че тя наистина познава. Загледа се в съпругата си и се зачуди как, за Бога, се бе оставил да го върже с договор без клаузи за прекратяване. В „доброто старо време“ тя беше негова секретарка, а той — щатски конгресмен. Първият им договор представляваше обикновено споразумение за съжителство в течение на деветдесет дни, за да спестят от хотелски сметки по време на предизборната кампания. Уточниха ясно помежду си, че „съжителството“ ще означава просто събирането им под един покрив… а и тогава тя изобщо не му кърпеше чорапите!
Опитваше се да си припомни как положението се промени. В биографията на госпожа Дъглас, озаглавена „В сянката на величието — историята на една жена“, се твърдеше, че той й направил предложение, още докато преброявали бюлетините в негова полза при първото му избиране. И бил настроен толкова романтично, че не го удовлетворявало нищо по-малко от старомодния брак в стил „докато смъртта ни раздели“.
Е, нямаше смисъл да оспорва официалната версия.
— Джоузеф! Отговори ми!
— Какво? А, нищо особено, скъпа. Прекарах неспокойна нощ.
— Знам. Нима е възможно да не разбера, когато те будят посред нощ?
Той се сети отново, че нейните покои в двореца са поне на петдесетина метра от неговите.
— И как разбра, скъпа?
— Моля? Женска интуиция. Що за известие ти донесе Брадли?
— После, скъпа… Трябва да се запозная с новините преди заседанието на Съвета.
— Джоузеф Еджертън Дъглас, не се опитвай да отбягваш въпросите ми.
Той въздъхна.
— Загубихме дирята на онзи нещастник Смит.
— Смит? Говориш за Човека от Марс? Как така сте му „загубили дирята“? Та това е смешно!
— Съгласен съм, скъпа, но въпреки това е изчезнал. Избягал вчера от болничната си стая.
— Пълен абсурд! Как е успял?
— Изглежда се е предрешил като медицинска сестра.
— Но… Все едно. Важното е, че го няма. И какъв нескопосан план вече си съчинил за издирването му?
— Ами някои хора вече го търсят. От най-доверените. Беркуист…
— Онзи тъпоглавец? Доверяваш се на Беркуист, и то когато трябва да пратиш по следите му всеки служител от федералната сигурност, до най-нищожното полицайче?!
— Но, скъпа моя, ти не разбираш в какво положение изпаднахме. Не можем. За пред хората той не е изчезвал. Нали знаеш, че имаме… ами, заради другия. Онзи, ъ-ъ, „официалния“ Човек от Марс.
— Аха… — Тя потропа с пръсти по масата. — Казвах ти аз, че тази история с подмяната ще ни докара беля на главата.
— Но нали ти я предложи, скъпа моя.
— Няма такова нещо. И не ми възразявай! Хъм… я накарай някой да повика Беркуист тук.
— Само че… Беркуист се занимава с издирването и още не е докладвал.
— А? Беркуист вече пътува към Занзибар. Предал ни е. Никога не съм му вярвала. Казах ти още когато го взе на работа…