Харшо работеше усилено. По-голямата част от съзнанието му се любуваше на красотата, създадена от съчетанието на хубави момичета, вода и слънце. Но друга, пуснала кепенците и запушила ушите си, съчиняваше. Твърдеше, че творческият му метод се състои в успоредно усилие на половите жлези и таламуса, при бездействието на главния мозък. Привичките му поне наглед потвърждаваха теорията.
На масата до него имаше включен диктофон, но прибягваше до уреда само да си води бележки. Когато се чувстваше готов за писане, привикваше стенографка и наблюдаваше реакциите й. Сега беше готов.
— Дежурната! — кресна с цяло гърло.
— Ан е дежурна — отвърна Доркас, — но аз поемам. Онова бухване във водата беше от нея.
— Гмурни се и я домъкни.
Брюнетката се потопи и след секунди Ан излезе от басейна, наметна халат и се настани от другата страна на масата. Не каза нищо и не се приготви. Паметта й беше безупречна.
Харшо надигна грамадната чаша с лед, върху който бе плиснал бренди.
— Ан, скалъпих нещо, от което на хората ще им стане лошо. За котенце, което влязло в църква навръх Коледа, за да се стопли. Освен че е прегладняло и измръзнало, не знам как си е наранило едната лапичка. Добре, започваме: „Снегът валеше от…“
— Кой псевдоним? — прекъсна го секретарката.
— Ъ-ъ… сложи „Моли Уодсуърт“, защото историйката е сълзлива. Заглавието е „Другите коледни ясли“. Започваме отначало.
Той диктуваше и наблюдаваше Ан. Когато сълзите плъзнаха по бузите й, Харшо се усмихна лекичко и притвори клепачи. Преди да свърши, и двамата се обливаха в пречистващата влага на сладникавите лиготии.
— Трийсет точки — обяви той след последното изречение. — Издухай си носа. Изпрати разказа и за Бога, не искам да го виждам повече.
— Джубал, ти изобщо ли не се срамуваш?
— Никога.
— Някой ден ще те сритам в дебелия търбух за тези истории.
— Знам. Сега си отнеси задничето в къщата и се погрижи за разказа, преди да съм се разколебал.
— Да, шефе.
Тя целуна плешивото петънце на темето му, докато минаваше зад шезлонга, а Харшо кресна:
— Дежурната?
Мириам веднага го доближи, но в този момент се разнесе мъжки глас от високоговорителя на стената:
— Шефе!
Харшо изтърва думичка, която накара Мириам да цъкне с укор, после добави към микрофона:
— Казвай, Лари.
— Ами тука пред портата дойде една дама… и влачи труп със себе си.
Харшо помисли.
— Хубавичка ли е?
— Е… бива си я.
— Тогава какво се туткаш като пеленаче? Пусни я. — Харшо се отпусна в шезлонга. — Започваме. Градски пейзаж преминава в среден план на интериор. Ченге седи на стол с права облегалка, няма фуражка, яката му е раздърпана, лицето му е запотено. Виждаме на преден план гърба на друг мъж. Той вдига ръка, замахва и ръката му почти излиза от полето на стереото. Удря ченгето с тежък, месест плясък. — Вдигна глава и каза: — Ще продължим по-късно.
По хълма се изкачваше кола. Караше Джил, а до нея седеше младеж, който побърза да изскочи с облекчение, щом спряха.
— Ето я, Джубал.
— Виждам. Добро утро, момиченце. Лари, а къде е трупът?
— На задната седалка, покрит с одеяло.
— Но той не е труп — възрази Джил. — Само е… Бен ми каза, че вие… Тоест…
Сведе глава и захълца.
— Стига, миличка — нежно промълви Харшо. — Не са много труповете, за които си струва да пролееш сълза. Доркас, Мириам — погрижете се за нея. Дайте й да пийне нещо и да си избърше лицето.
Наведе се към задната седалка и смъкна одеялото. Джил се изтръгна от ръцете на Мириам и изпищя:
— Трябва да ме изслушате! Не е мъртъв. Поне се надявам. Той… ох, Божичко! — Пак се разплака. — Толкова съм мръсна и толкова съм уплашена!
— Поне прилича на труп — измънка Харшо замислено. — Телесната температура се е изравнила с тази на въздуха. Но липсва типичното вкочанясване. Откога е мъртъв?
— Не е! Не може ли да го измъкнем оттам? Страшно се измъчих, докато го докарам.
— Разбира се. Лари, я ми помогни и стига си позеленявал. Ако се издрайфаш, сам ще си почистиш.
Извадиха Валънтайн Майкъл Смит от колата и го положиха на тревата. Тялото остана вдървено и свито. Доркас донесе електронния стетоскоп на доктор Харшо, постави го на земята, включи го и увеличи напрежението.
Харшо нагласи слушалките на главата си и започна да търси признаци на сърцебиене.
— Боя се, че грешите — каза внимателно на Джил. — На този вече няма кой да му помогне. Кой беше?
Джил въздъхна. Лицето й стана безизразно и тя отговори с равен глас:
— Беше Човека от Марс. Толкова се старах…
— Не се съмнявам… Кой? Човека от Марс?