— Просто не знам.
— Е, събуди ли се, веднага ще науча. Може да дойде при нас или да му занесем храна в стаята. Тук е Домът на свободата, мила моя. Всеки прави каквото пожелае… а ако на мен не ми харесва, изритвам го. Тъкмо се сетих — не ми харесва да ме наричат „докторе“.
— Тъй ли?
— О, не че се обиждам. Но когато започнаха да раздават докторати за сравнителни изследвания на народните танци и нововъведения в спортния риболов, гадната гордост ми забрани да използвам титлата. Не пия разредено уиски и нямам нужда от блудкави звания. Наричай ме Джубал.
— Да, но… това звание в медицината не си е загубило значението.
— Време е да ни измислят друго име, за да не ни бъркат с възпитателите от забавачницата. Момиченце, а ти защо се занимаваш с този пациент?
— Ъ? Вече ви казах, док… Джубал.
— Каза ми какво е станало, но не и защо. Джил, чух те как му говориш. Влюбена ли си в него?
Тя зяпна.
— Ама това е смешно!
— Напротив. Ти си момиче, той е момче. Чудесно съчетание.
— Само че… Не, Джубал, не е това. Аз… ами те го бяха затворили и си помислих… тоест Бен си помисли, че животът му е застрашен. Искахме да му възстановим правата.
— Хъм… скъпа моя, като те гледам, имаш съвсем нормален хормонален баланс, значи или е Бен, или това окаяно момче от Марс. Най-добре е да си обмислиш на спокойствие кого избираш. А сега — какво искаш от мен?
Въпросът беше толкова общ, че Джил трудно намираше отговор. Откакто се престраши, мислеше само как да избягат. Нямаше никакви планове за бъдещето.
— Не знам.
— И аз това очаквах да чуя. Предположих, че може би ще искаш да си запазиш разрешителното за работа, така че си позволих да уредя изпращането на съобщение от Монреал до твоя началник. Молиш за отпуск поради непредвидено заболяване в семейството. Така добре ли е?
Внезапно й олекна. Бе потиснала тревогите за собственото си благополучие, но стомахът й се свиваше за миг всеки път, щом се сетеше какво си е причинила.
— Ох, Джубал, благодаря ти! Още не съм се отклонила от дежурство. Днес ми е свободен ден.
— Добре. Какво искаш да направиш?
— Нямах време да помисля. Ами, трябва да се свържа с банката и да изтегля малко пари…
Тя се запъна, защото не можеше да пресметне какво е останало в сметката. Беше си разсеяна и понякога пропускаше да…
Джубал я откъсна от умуването.
— Ако свършиш тази глупост, ченгетата ще изскочат и от дамската ти чантичка. Не е ли по-разумно да останеш тук, докато всичко затихне малко?
— Ъ-ъ… Джубал, не исках да се натрапвам.
— Вече се натрапи. Не се притеснявай, дете, тук винаги се навъртат авантаджии. Но никой не може да ми се натрапи против волята ми, така че се успокой. Сега да се върнем на нашия пациент. Каза, че искаш той да си възвърне „правата“. Такава помощ ли очакваше от мен?
— Е, Бен каза… Той май си мислеше, че ще ни помогнете.
— Бен не говори от мое име. Не ми пука за така наречените права на това хлапе. Собствеността му върху Марс е адвокатска идиотщина. И аз съм юрист, затова не изпитвам никакво уважение към тези глупости. А за предполагаемото негово богатство — то е плод на чужди страсти и нашите чудати племенни обичаи. Нищо не е спечелил с труда си. Трябва да е щастлив, ако го оскубят до шушка. Но дори няма да хвърля поглед на някой вестник, за да науча така ли е. Ако Бен се е надявал аз да защитя „правата“ на Смит, сбъркала си адреса.
— Тъй значи… — унило измънка Джил. — Значи да се погрижа за тръгването.
— А, не! Освен ако много ти се иска.
— Но нали каза, че…
— Казах, че не ме интересуват правните измишльотини. Но приютеният под моя покрив гост е съвсем друго нещо. Може да остане, докогато желае. Само исках да си изясним, че няма да се забърквам в политиката, за да угодя на твоите или на Бен романтични фантазии. Мила, някога си представях, че служа на човечеството… и ми ставаше приятно от това. После открих, че човечеството няма никакво желание да му служа, напротив — съпротивлява се на всеки подобен опит. Затова сега върша каквото е добро за Джубал Харшо. — Той се обърна. — Доркас, не е ли време за вечеря? Някой приготвя ли нещо?
— Мириам.
Все пак тя стана и остави бродерията.
— Така и не разбрах как тези момичета си разпределят работата.
— Шефе, че как би могъл да научиш? Ти нищо не вършиш. — Доркас го потупа по корема. — Но поне не се отказваш от нито една гозба.
Звънна гонг за вечеря. Ако Мириам бе сготвила вечерята, доста време бе спестила с помощта на съвременните удобства — седеше в челото на масата и изглеждаше невъзмутима и прекрасна. Освен секретарките до масата се настани и един мъж, малко по-възрастен от Лари. Наричаха го Дюк, а той се отнасяше с Джил, сякаш цял живот е прекарала тук. Обслужваха ги управляеми машини, а не роботи. За тях се грижеше Мириам от своето място на масата. Храната беше превъзходна и доколкото Джил можа да познае, нямаше нищо синтетично.