Но Харшо не мирясваше. Оплакваше се, че ножът му е тъп, месото е жилаво, а накрая обвини Мириам, че е поднесла огризки. Джил вече се притесняваше, когато Ан остави вилицата на масата.
— Спомена как готвела майка му — заяви тя.
— Пак се мисли за големия шеф — добави Доркас.
— И откога е така?
— Май станаха десет дни.
— Твърде дълго търпяхме.
Ан призова само с поглед останалите две да станат. Дюк се занимаваше с чинията си. Харшо избърбори припряно:
— Момичета, не по време на вечеря! Чакайте малко…
Трите настъпваха към него и една машина се махна светкавично от пътя им. Ан го хвана за краката, Доркас и Мириам — за ръцете. Вратата към верандата се плъзна встрани. Изнесоха Харшо навън.
Писъците му секнаха с плясък. Жените се върнаха, без дори да дишат тежко. Мириам се настани и попита Джил:
— Искаш ли още салата?
Харшо се появи по пижама и халат вместо вечерния костюм. Машина вдигна капака на покритата му чиния и той продължи да се храни.
— Та както казвах, ако една жена не може да готви, за нищо не става. Не получа ли най-скоро качествено ядене, ще ви сменя с някое пършиво куче и ще го гръмна. Какъв е десертът?
— Ягодов сладкиш — осведоми го Мириам.
— Така е вече по-добре. Простено ви е до сряда.
След вечеря Джил се върна в хола. Изгаряше от нетърпение да види новините по стереото, за да провери дали ще споменат и нея. Не откри никакъв приемник. Май не беше виждала такова нещо в цялата къща. Нито вестници, макар да имаше изобилие от книги и списания.
Никой не се присъедини към нея. Чудеше се колко ли е часът. Бе си оставила часовника в стаята и сега се заоглежда. Нямаше никакво устройство за измерване на времето. Отново не можа да си спомни да е виждала часовник или календар в този дом. Реши, че нищо не й пречи да се пъхне в леглото. Едната стена бе заета от книги. Тя си намери касета с разкази на Киплинг и доволно я отнесе горе.
Леглото в стаята имаше всичко — автомасаж, кафемашина, миниклиматик, четец, но не и устройство за събуждане. Джил не вярваше да се успи. Излегна се, пъхна касетата в четеца, отпусна се и погледът й започна да пробягва по редовете на тавана. Скоро дистанционното се изплъзна от омекналите й пръсти, осветлението угасна и тя заспа.
Но сънят не идваше толкова леко за Джубал Харшо. Сърдеше се на самия себе си. Събуденият му интерес се поохлади и мястото му заеха съмненията. Преди половин век бе дал страховита клетва повече да не прибира бездомни котета… и ето, да му се не види, приюти две наведнъж… не, три, ако брои и Какстън.
Това, че бе нарушавал клетвата поне по веднъж в годината, изобщо не го смущаваше. Не позволяваше на логиката да му пречи. А и още две гърла за изхранване под неговия покрив с нищо нямаше да го затруднят. Не броеше всеки цент. За повече от век, прекаран в угаждане на самия себе си, той се бе разорявал неведнъж, а и често се случваше да е по-заможен, отколкото сега. И двете положения го тревожеха не повече от капризите на климата.
Само че се дразнеше от врявата, която щеше да настъпи, щом копоите надушат къде са тези две дечица. Не се и съмняваше, че това ще стане. Онова наивно хлапе Джилиън е оставило следи като бременна крава!
Значи тук щяха да връхлетят разни хора, да искат, да разпитват… А на него щеше да му се наложи да решава и да действа. Убеден, че всяка постъпка в края на краищата е безплодна, той се гневеше на неизбежното бъдеще.
Не очакваше от хората да се държат разумно. Повечето и без това плачеха за усмирителна ризница. Просто му се искаше да го оставят на мира — всички, освен малцината, които си избереше за другарчета по игра. Твърдо вярваше, че ако му позволят да намери спокойствието, отдавна щеше да е постигнал нирвана… да се е гмурнал мислено в пъпа си, за да изчезне като онези индийски шегобийци. Но защо все му досаждаха?
Към полунощ той смачка двадесет и седмата цигара в пепелника и седна в леглото. Лампите светнаха веднага.
— Дежурната! — кресна към микрофона.
Доркас влезе по халат и чехли. Прозя се и промърмори:
— Да, шефе?
— Доркас, през последните двайсет-трийсет години бях безполезен, нищожен паразит.
Тя пак си закри устата с ръка.
— Това всеки го знае.
— Остави сега ласкателствата. В живота на всеки човек идва мигът, когато трябва да зареже разсъдливостта… да се изправи гордо и да заеме мястото си… да се пребори за свободата… да порази слугите на злото…