— Ъ-ъмм…
— Така че край на прозявките. Мигът настъпи.
Тя се огледа.
— Дали не е по-добре да се облека?
— Да. Вдигни и другите момичета. Ще имаме много работа. Полей Дюк с кофа вода и му кажи да избърше праха от дрънкалото, после да го включи в хола. Искам да следя новините.
Доркас се вторачи стъписано в него.
— Искаш си стереото?
— Много добре ме чу. Кажи на Дюк, че ако е повредено, може да си избере посока и да тръгва към хоризонта. А сега се размърдай. Бурна нощ ни чака.
— Добре — проточи тя колебливо, — но нека първо ти измеря температурата.
— Укроти се, жено!
Дюк инсталира приемника навреме и Джубал успя да хване повторението на второто интервю с фалшивия „Човек от Марс“. В коментара се промъкна и слухът за отпътуването на Смит към Андите. Джубал лесно позна колко е две и две, затова до сутринта се обаждаше на разни хора. На зазоряване Доркас му донесе закуска — шест сурови яйца, разбити в бренди. Посръбваше, докато размишляваше, че едно от предимствата на дългия живот е да се запознаеш с почти всички важни клечки… и възможността да им се обадиш, ако си загазил.
Харшо приготви своята бомба, но нямаше намерение да я гръмне, преди да го принудят силните на деня. Съзнаваше, че правителството може пак да отмъкне Смит в някоя клетка на основанието, че не е вменяем. Сам той набързо прецени, че от юридическа гледна точка момчето е лудо, а от медицинска — психопат според стандартите за нормално. Иначе казано — жертва на могъща психоза с уникални и величествени измерения, щом първо е било отгледан от извънземна раса, а после е бил натикан в още по-чуждо за него общество.
Но той се отнасяше с пренебрежение и към правното понятие за вменяемост, и към медицинските идеи за психозите. Това човешко същество се бе приспособило напълно и явно успешно към една напълно чужда среда… само че още като податливо на промяна бебе. Дали сега, вече изцяло оформен, с утвърдени навици и канализирано мислене, можеше втори път да се промени изцяло, което е много по-трудно за порасналия човек? Доктор Харшо имаше намерение да узнае това. От десетилетия не бе изпитвал този искрен интерес към медицинската си практика.
А и самолюбието му изпитваше приятния гъдел от възможността да се опълчи на властите. У него беше особено силно проявена анархистичната жилка, сякаш вродена у всеки американец. Да се изправи срещу планетарното правителство за него беше най-свежото удоволствие от твърде много години насам.
Единадесета глава
Около малка звезда от клас G, към края на средна по размери галактика, се въртяха планети, както правеха от милиарди години, в съгласие със закономерностите, оформили пространството. Четири от тях бяха доста големички за планети, поне колкото да се забелязват. Другите представляваха камъчета, почти скрити в огнения ореол на светилото или залутани в черната пустош. Както е навсякъде, всички до една бяха заразени с чудновато изкривената ентропия, наричана и живот. На третата и четвъртата планети температурите при повърхността се колебаеха около точката на замръзване на водородния окис. Вследствие на това там се бяха развили форми на живот, достатъчно подобни помежду си, за да е възможен някакъв контакт.
На четвъртото камъче древните марсианци не бяха смутени от установената връзка със Земята. Нимфите подскачаха весело по повърхността и се учеха да живеят, като в този процес измираха осем от всеки девет. Зрелите марсианци, коренно различаващи се от нимфите по тяло и съзнание, се спотайваха в приказни, изящни градове и бяха толкова кротки, колкото нимфите палави… но още по-заети с богатия живот на духа.
Не че и те нямаха работа в човешкия смисъл на думата — трябваше да се грижат за цяла планета. Имаше нужда да се казва на растенията кога и къде да растат, а нимфите, издържали изпитанието чрез оцеляване, да бъдат събрани на определени места, съхранени и оплодени. Над появилите се по-късно яйца трябваше да се бди и размишлява, за да съзреят правилно, а изпълнилите предназначението си нимфи да бъдат убедени, че е време да изоставят детските лудории и да се преобразят във възрастни същества. Да, беше необходимо да се свърши всичко това — но то определяше „живота“ на Марс не повече, колкото всекидневната разходка на кучето направлява „живота“ на човек, който ръководи корпорация с планетарен мащаб. Макар че за някое създание от Арктур III тези разходки биха изглеждали най-важното занимание на финансовия магнат, робуващ на кучето си.
И марсианците, и човеците бяха самосъзнаващи се форми на живот, но поели в изцяло разминаващи се посоки. Човешките постъпки, подбуди, надежди и страхове бяха вдъхновени и направлявани от трагичния и странно прекрасен начин на възпроизводство на човечеството. Същото важеше и за Марс, но по-скоро като огледално отражение. И там съществуваше плодовитата биполярност, разпространена в цялата галактика, но толкова различна от земната й форма, че „половете“ там би признал само някой земен биолог, но земният психиатър не би открил и помен от „секс“. Марсианските нимфи бяха женски без изключение, а възрастните — мъжкари.