Но само по функциите си, не и в психиката. Мъжко-женското противопоставяне, определящо изцяло човешкия живот, не можеше да съществува на Марс. Нито имаше условия за някаква форма на „брак“. Възрастните бяха огромни и напомняха на първите видели ги хора за ледени лодки с издути от вятъра платна. Телесно бяха забележимо пасивни, за сметка на дейния си дух. Нимфите бяха дебелички, покрити с козина кълба, пълни с жизненост и неспирана от разума енергия. Нямаше никаква основа за сравнение между земната и марсианската психика. Човешката биполярност беше и препятствие, и стимул за цялото поведение на хората — от сонетите до уравненията в ядрената физика. Ако някое същество си въобрази, че човешките психолози преувеличават значението на това явление, нека се поровят в патентните ведомства, библиотеките и изложбените зали за творби, създадени от евнуси.
Марс, където животът протичаше толкова различно от земния, почти не отдели внимание и за „Посланик“, и за „Защитник“. Тези случки бяха твърде скорошни, за да имат някакво значение. Ако марсианците имаха вестници, един брой на земен век щеше да е предостатъчен. А и контактите с други разумни раси не бяха новост за тях. Случвало се бе и преди, щеше да се случва и в бъдеще. А когато грокнеха напълно новата друга раса (горе-долу след земно хилядолетие), щеше да настъпи и времето за действия, ако се налагаха.
В момента на Марс важно беше събитие от съвсем друго естество. Безтелесните Стари решиха почти разсеяно да изпратят човека от гнездото, за да грокне каквото може за третата планета, после отново насочиха вниманието си към сериозните дела. Неотдавна, горе-долу по времето на Цезар Август в Рим, един марсиански творец съчиняваше произведение. Можеше да бъде наречено поема, или музика, или пък философски трактат. Представляваше поредица от емоционални състояния, свързани от трагичната и логична необходимост. И тъй като човек би могъл да се приобщи към творбата, колкото и слепецът по рождение разбира обясненията що е залез, все едно е какво определение би трябвало да се избере за тази творба. Съществено в случая беше, че създателят й се обезтелеси случайно, преди да завърши своя шедьовър.
Подобни неочаквани произшествия бяха твърде редки на Марс. Нагласата на местната цивилизация изискваше животът да бъде завършен изцяло, а физическата смърт да настъпи в точно подбран момент. Но творецът така се увлече, че забрави да се прибере на топло през сезона на студовете. И когато забелязаха отсъствието му, тялото едва ли беше подходящо и за храна. Без да забележи обезтелесяването си, той продължаваше да съчинява.
Но марсианското изкуство се делеше на две категории — създаваното от живите възрастни, което беше жизнено и първично, и творенията на Старите, обикновено консервативни, извънредно сложни, а и се подразбираше, че трябва да отговарят на значително по-възвишени изисквания. Оценяваха двата вида по съвсем различен начин.
И тъй, как да приемат тази творба? Тя прокарваше мост от телесното към безтелесното битие и в окончателната си форма бе дело на един от Старите… и все пак творецът дори не бе осъзнал промяната в състоянието си и бе продължил като същински телесен възрастен. Дали това беше нов вид изкуство? Дали и други подобни постижения са възможни, ако творците бъдат сполетени от нечакано обезтелесяване? Векове наред Старите обсъждаха в съпреживян размисъл вълнуващите нови възможности и всички телесни марсианци ги чакаха трепетно да отсъдят.
Въпросът беше още по-важен, защото се занимаваха с творба на религиозното изкуство (поне според земните понятия), при това преливаща от чувства. Тя описваше контакта между марсианците и жителите на петата планета — отдавнашно събитие, но живо и съществено в смисъла, в който и смъртта на един разпънат на кръст има особено значение за хората и след две хилядолетия. След срещата си с расата от петата планета марсианците я грокнаха в пълнота и избраха съответното действие, след което остана само пояс от астероиди. Само че марсианците съхраняваха в себе си и възхваляваха представителите на унищожената цивилизация. Новата творба беше пореден опит да грокнат в цялост прекрасното преживяване. Но преди да я оценят, трябваше да грокнат самата нея.