Очакваше враждебни действия и бе принуден също да предприеме насрещни ходове. Сега се дразнеше, защото нищо особено не се случваше. По дяволите, нима федералните ченгета са толкова тъпи, та дори не могат да проследят едно наивно момиче, прекарало мъж в безсъзнание през половината страна? Или все пак са били по петите й… а сега са обсадили имението? Тази мисъл го вбесяваше. Самата представа, че правителството наблюдава крадешком дома му, беше гнусна като тайното отваряне на писма.
Сигурно и това правят! Правителство! Три четвърти са паразити, а останалите — безпомощни смотаняци… Разбира се, Харшо признаваше, че щом човекът е обществено животно, няма как да мине без управление, както не може да се отърве от опразването на червата си. Но не беше готов да нарече добро неизбежното зло. Щеше му се правителството да се разкара от главата му!
Струваше му се твърде вероятно властите да знаят къде е Човека от Марс и съзнателно да не предприемат нищо.
Но докога ще продължава това? И докога той ще успява да поддържа своята „бомба“ заредена и готова за взрив?
И къде ли беше онзи млад идиот Бен Какстън?
Джил Бордмън го изтръгна от това мислено кършене на пръсти.
— Джубал?
— А? Извинявай, бях се умислил. Седни. Ще пийнеш ли нещо?
— Не, благодаря. Джубал, тревожа се.
— Нормално е. Много хубаво се гмурна преди малко. Я ми покажи пак как го правиш.
Джил си прехапа устните като момиченце.
— Джубал, моля те да ме изслушаш! Ужасно се безпокоя!
— Щом е така — въздъхна Харшо, — подсуши се с хавлия. От този ветрец може да изстинеш.
— Много си ми е добре. Джубал… имаш ли нещо против да оставя Майк тук?
Харшо примигна.
— Момичетата ще се грижат за него, а и той не ни създава проблеми. Тръгваш ли си?
— Да — потвърди тя, без да го погледне в очите.
— Хъм… приятно ни е да си тук. Но ако искаш да си отидеш — твоя воля.
— Какво? Но, Джубал… аз не искам да си отида!
— Ами тогава недей.
— Трябва!
— Я повтори по-бавно, че нещо не те разбрах.
— Нима не ти е ясно? Харесва ми тук и ти се държиш чудесно с нас! Но не мога да остана. Бен изчезна. Длъжна съм да го потърся.
Харшо изръси неприлична дума и добави:
— И как смяташ да го търсиш?
— Не знам — смръщи се Джил. — Но не мога да се пека на слънце и да се плацикам в басейна, щом Бен е незнайно къде.
— Джилиън, той отдавна е пораснал. А ти нито си му майка, нито съпруга. Нямаш подбуди да го издирваш. Или имаш?
Джил човъркаше тревата с босите си крака.
— Нямам такива претенции към Бен. Само че знам… ако аз бях изчезнала, Бен щеше да ме търси, докато ме намери. Значи и аз съм длъжна да направя същото!
Джубал прокле всички богове, виновни за човешката глупост.
— Добре, сега да си помогнем с малко логика. Имаш ли намерение да наемеш частни детективи?
Тя го погледна нещастно.
— Ами май така се прави. Много ли пари искат?
— Доста.
Джил преглътна тежко.
— А ще се съгласят ли да им плащам, ъ-ъ… на месечни вноски?
— Първо парите, после работата — така са свикнали. Не се цупи, дете. Подхванах те на тази тема, за да не я чоплим повече. Вече наех най-добрите в занаята за издирването на Бен. Няма смисъл да затъваш в дългове, за да попаднеш на некадърници.
— Нищо не ми каза!
— Нямаше нужда.
— Но… Джубал, те какво научиха?
— Нищо — призна той. — Затова не исках да те вкисвам. — Устните му се изопнаха. — Отначало мислех, че се нервираш за глупости. Също като Килгален, помощника му, допусках, че се е втурнал по някоя следа и ще се обади, щом си свърши работата. Но вече не ми се вярва — добави с въздишка. — При онзи смотаняк Килгален има съобщение, според което Бен щял да отсъства неопределено време. Моят човек успял да го снима крадешком. Съобщението е изпратено по факс.
— А защо не е пратил и на мен? — озадачи се Джил. — Обикновено се сеща за тези неща.
Джубал едва се сдържа да не изръмжи.
— Джилиън, помисли най-сетне! Ако на кутията пише „цигари“, това съвсем не означава, че вътре наистина има цигари. Ти дойде тук в петък. Според номера на факса бил е изпратен от Филаделфия, от апарат за общо ползване в „Паоли“, в десет и половина сутринта в четвъртък. Получен е веднага в офиса на Бен. Хайде сега, кажи ми — защо му е на Бен да праща факс през работно време в собствения си офис, щом може просто да се обади по телефона?
— Не знам. Аз не бих го направила. По-лесно е по телефона…
— Но ти не си Бен. Мога да измисля десетина причини да избере този начин. За да избегне надвикването по телефона при лоша връзка. За да има регистриран часа на изпращане, ако се забърка в съдебен процес, или каквото и да било друго. Килгален не вижда нищо странно да получи факс от началника си. А и щом Бен има факс в офиса, значи го използва. Обаче съобщението би трябвало да показва, че в този момент е бил в „Паоли“. Но не е изпратено оттам.