— Нали каза, че…
— Един момент. Ако клиентът лично даде текста, може би иска да бъде получено със собствения му почерк и подпис. А ако го продиктува на служителката, първо ще бъде напечатано.
— Разбира се.
— Джил, това нищо ли не ти подсказва?
— Ами… Джубал, толкова съм разтревожена, че не мога да мисля.
— Няма защо да си посипваш главата с пепел. И на мен нищо нямаше да ми подскаже. Но печеният тип, когото наех, прелива от хитрини. Занесъл в „Паоли“ копие от факса и представил фалшиви документи, удостоверяващи, че той е Килгален — получателя. С бащинското си държание и честното си лице подмамил едно момиче да му каже неща, които би трябвало да разкрие само при съдебно разпореждане. Тъжна история. Тя едва ли би запомнила един факс сред стотици други, но е почитателка на Бен. Четяла всеки ден рубриката му… ужасен порок. — Джубал примигна сепнато. — Дежурната! — Ан изскочи от басейна сред фонтан от пръски. — Напомни ми да напиша статия за пристрастяването към новините. Основната теза е, че повечето неврози се коренят в порочния навик човек да вкусва от страданията на петте милиарда свои съседи по планета. Заглавието е „Слухове без граници“… не, нека бъде „Буйството на слуховете“.
— Шефе, вече ти идват нездрави мисли в главата.
— Не в моята, а в главите на всички останали. Погрижи се да я напиша следващата седмица. Сега изчезвай, зает съм. — Пак се обърна към Джилиън. — Момичето чуло името на Бен и душицата й затрепкала, че говори с един от своите герои… но пък й докривяло, че не се показал на екрана и не могла да му види лицето. И си спомнила, че изпращането на факса било платено от Вашингтон.
— Вашингтон? — учуди се Джил. — Защо му е на Бен?…
— Разбира се! — съгласи се Джубал ядосано. — Много по-бързо и евтино би се свързал направо с помощника си, вместо да праща съобщение обратно до Вашингтон през факс на стотици километри оттам. Това е безсмислено. Има само едно възможно обяснение. Хитрост. Бен е свикнал с тези номера, както младоженката с целувките. Не е станал най-добрия писач в занаята, като е играл с открити карти.
— Бен не е писач! Той е добър журналист!
— Извинявай, на мен ми е трудно да преценя. Може би е предполагал, че телефонът му се подслушва, но факсът е чист. Или е подозирал, че навсякъде са му прикачили „бръмбарчета“ и е искал да подлъже подслушващите, че няма да се прибере скоро. — Джубал се намръщи. — Ще му направим мечешка услуга с издирването, ако е така. Може би дори ще го изложим на голяма опасност.
— О, не!
— О, да! — отвърна той уморено. — Момчето обича да ходи по ръба. С това се прослави. Джил, разбери, че Бен никога не се е захващал с по-опасно нещо. Ако сам е решил да се покрие, нима искаш да разгласиш този факт пред всички? Килгален грижливо пълни рубриката му. Проверих дали коментарите излизат редовно.
— Писани са предварително!
— Естествено. Или пък Килгален ги пише вместо него. Все едно. Бен Какстън си е на мястото за пред хората. Мила, може би самият той е избрал този вариант, защото е било твърде опасно да се свърже дори с тебе. Е, какво ще кажеш?
Джил закри лицето си с длани.
— Не знам какво да правя!
— Престани! — каза той рязко. — Най-лошото, което може да му се случи, е смъртта, а всички това ни чака — след дни, седмици или години. Поговори с Майк. За него да го сгълчиш е по-страшно, отколкото да стане „безтелесен“. Кажа ли му, че ще го опечем за вечеря, той ще ми благодари за честта с глас, задавен от сълзи на признателност.
— Знам — тихо се съгласи Джил. — Не мога да се настроя философски като него.
— И аз — весело призна Харшо. — Но вече започвам да разбирам по нещичко, а това е особено утешително за човек в моята възраст. Способността да се радваш на неизбежното — ами че нали се опитвах да я развия у себе си през целия си живот!… А това хлапе, едва навършило пълнолетие и достатъчно неопитно да не се опази и от волска каруца, успя да ме убеди, че едва що съм тръгнал на детска градина. Джил, попита ме преди време имам ли нещо против Майк да остане тук. Искам той да остане, докато разбера какво още знае, за което не съм и подозирал! Да вземем това „обезтелесяване“… изобщо не е фройдисткия „стремеж към смъртта“, по-скоро е като стиховете на Стивънсън — „Живях си весело и с радост си отивам, охотно лягам в гроба аз!“ Е, подозирам, че Стивънсън просто се е опитвал да уталожи страха си или е бил доста подгизнал от пиене. Но Майк почти ме убеди, че не говори щуротии.