Смит се замисли над въпроса. Разпозна първото изречение като нищо незначещи звуци, които не изискваха отговор. Второто бе съхранил в съзнанието си заедно с няколко възможни превода. Когато доктор Нелсън го изричаше, то имаше смисъл, но от устата на капитан Ван Тромп звучеше само формално.
Отново го обзе объркването, както често се случваше при опитите му да общува с тези същества. Но Смит накара тялото си да остане спокойно и рискува да отговори.
— Чувствам се добре.
— Добре! — като ехо отвърна и съществото. — Доктор Нелсън ей сега ще дойде. Готов ли сте за закуска?
Смит вече бе попълнил речника си с всички тези символи, но му беше трудно да повярва, че е разбрал правилно. Знаеше, че може да послужи за храна, но не беше „готов“ за това. Нито пък нещо му подсказа досега, че е бил избран за такава почетна роля. Не бе и подозирал, че тук оскъдицата от храна налага да се намалява телесно съставът на групата. Изпълни го кротка печал, защото имаше нужда от време, за да грокне всички нови събития… но не и съжаление.
Влизането на доктор Нелсън го спаси от необходимостта да състави подходящ отговор. Корабният лекар прегледа Смит, после всички датчици и се обърна към пациента си.
— Червото проработи ли?
Смит разбра въпроса. Нелсън все за това го питаше.
— Не.
— Ще го раздвижим. Но първо трябва да се нахраниш. Санитар, я ми подайте онзи поднос.
Лекарят собственоръчно пъхна в устата му първите три глътки, после го накара да хване лъжицата и да се храни сам. Беше изтощително, но Смит изпита ликуващо веселие от първото си самостоятелно действие, откакто се озова в това странно разкривено пространство. Изпразни паницата и се сети да попита, за да възхвали своя благодетел:
— Кой е този?
— Трябва да кажеш „Какво е това?“ — поправи го Нелсън. — Това е изкуствено хранително желе, с което знанията ти май не се увеличават. Свърши ли? Чудесно. Тогава надигай се от леглото.
— Моля?
Смит си послужи със символа за изострено внимание, който често му помагаше при трудности в общуването.
— Казах да се надигнеш. Да станеш. Да се разтъпчеш. Вярно, слаб си като новородено коте, но няма да натрупаш мускули, ако само се излежаваш.
Нелсън завъртя регулатора и водата се оттече. Смит потисна чувството си за неувереност, защото знаеше, че лекарят го е съхранил в душата си. Скоро лежеше върху основата на леглото, а непромокаемата тъкан се бе нагънала около тялото му. Лекарят нареди:
— Фрейм, хванете го за другия лакът.
С помощта на двамата Смит пристъпи тромаво през ръба на леглото.
— Така. Сега се изправи. Няма страшно. Ще те хванем.
Той направи усилието да се задържи на краката си — кльощав младеж с недоразвити мускули и твърде широк гръден кош. Още в „Защитник“ му подкъсиха косата и подрязаха бакенбардите. Всъщност най-набиващата се в очи черта на Смит беше неговото гладко, бебешко лице, от което гледаха очи, по-подходящи за деветдесетгодишен старец.
Постоя така, леко разтреперан, после се опита да ходи. Затътри се три крачки и грейна в слънчева детска усмивка.
— Добро момче! — възкликна Нелсън и запляска с ръце.
Смит опита да направи още една крачка, разтрепера се и се свлече внезапно. Двамата лекари едва го хванаха.
— Да му се не види! — изфуча Нелсън. — Пак го прихвана. Помогни ми да го сложим на леглото. Не!… Първо го напълни.
Фрейм спря притока на вода, когато тъканта се вдигна петнайсетина сантиметра над основата. Настаниха неловко пациента, защото се бе сковал в зародишна поза.
— Подложи му мека лента под врата — заповяда по-възрастният лекар. — Ако се наложи, повикай ме. Пак ще го поразходим следобед. След три месеца ще скача по дърветата като маймуна. Нищо му няма.
— Щом казвате — измънка Фрейм недоверчиво.
— А, да — като се опомни, научи го да използва тоалетната. Накарай някой фелдшер или сестра да ти помогне. Не искам да падне и да се удари.
— Да, сър. Ъ-ъ, бихте ли препоръчал нещо конкретно… тоест, как да…
— Какво? Ами покажете му! Почти нищо няма да разбере от обяснения, но е дяволски схватлив.
Смит си изяде обяда без ничия помощ. По някое време влезе санитар да прибере подноса. Наведе се към пациента.
— Ей, чуй какво ще ти кажа — промълви тихо. — Имам една страхотна далаверка за тебе.
— Моля?
— А бе, сделка, от която ще смъкнеш лесни пари.
— „Пари“? Какво е „пари“?
— Остави ги тия философии. На всеки му трябват пари. Ще ти обясня набързо, защото не мога да се бавя. И без това с големи въртели ме пробутаха тук. Идвам от името на „Несравнимо шоу“. Ще ти платим шейсет хилядарки да си разкажеш историята, а ти изобщо няма да се напъваш — имаме много печени писачи. Само отговаряй на въпросите, те ще скалъпят останалото. — В ръката му мигновено се появи лист хартия. — Просто подпиши това.