Искаше му се неговият брат доктор Махмуд да е при него. Толкова много неща трябваше да грокне, а почти нямаше от какво да започне.
Остатъка на дежурството Джил прекара като в мъгла. Лицето на Човека от Марс сякаш още беше пред очите й и тя неспирно премисляше смахнатите му приказки. Не, не бяха „смахнати“ — стажът в психиатричните отделения й стигаше, за да разбере, че не бе разговаряла с психопат. Реши, че за него повече подхожда думата „невинен“, после се отказа и от нея. Лицето му беше невинно, но не и очите. Що за създание може да има подобно лице?
Някога бе работила в католическа болница. Изведнъж си представи лицето на Човека от Марс, обрамчено от покривалото за глава на монахиня. Хрумването я смути, защото в този чудак все пак нямаше нищо женствено.
Тъкмо се преобличаше за излизане, когато друга сестра надникна в гардеробната.
— Джил, обаждане за тебе.
Тя седна пред видеофона, но имаше само звук без изображение.
— Флорънс Найтингейл? — засмя се нечий баритон.
— Същата. Бен, ти ли си?
— Да, търси те лично непоколебимият защитник на свободата на словото. Малката, заета ли си?
— А ти какво си намислил?
— Намислил съм да те черпя една пържола, да те напоя и да ти задам един въпрос.
— Отговорът още сега е „не“.
— А, не този въпрос.
— Нима можеш да питаш за друго? Я кажи.
— По-късно. Ще ми се първо да поомекнеш.
— Истинска пържола? Не някоя синтетична измишльотина?
— Гарантирам. Щом я боднеш с вилицата, ще чуеш „му-у“.
— Бен, май някой ти поел разходите.
— Това е неуместна и лишена от благородство забележка. Е, как си настроена?
— Убеди ме.
— Значи на покрива на болницата. След десет минути.
Тя върна току-що облечения костюм на закачалката в шкафчето и се премени в рокля, която държеше тук за всеки случай. Беше измамно скромна и почти не прозираше, с толкова фини подплънки по ханша и бюста, че просто пресъздаваше впечатлението, което би направила Джил без дори парченце плат по себе си. Огледа се, одобри вида си и влезе в скоростния асансьор, който я изстреля на покрива.
Вече се озърташе, за да открие Бен Какстън, но разпоредителят на площадката за кацане леко докосна ръката й.
— Госпожице, очаква ви такси — онзи „Талбът“.
— Благодаря, Джек.
Качи се и тъкмо да изтърси отровен комплимент на Бен, но видя, че той не е във включеното на автопилот въздушно такси. Вратата се плъзна на мястото си, возилото се издигна и полетя над река Потомак. Кацна някъде в района на Александрия и Какстън влезе в кабината. Отново излетяха. Джил огледа мъжа присмехулно.
— Леле, колко сме важни! Откога пращаш робот да вземе дамите, които каниш на среща?
Той я потупа нежно по коляното.
— Имам си причини, малката. Не бива да ме виждат с тебе…
— Какво?!
— …а и не е добре за тебе да те виждат с мен. Така че успокой топката.
— Хъм… кой от нас двамата е пипнал проказа?
— И двамата. Джил, аз съм новинар.
— Аз пък вече си мислех, че си сменил занаята.
— А ти си сестра в болницата, където държат Човека от Марс.
— Това ли ме прави недостойна да се запозная с майка ти, например?
— Трябва ли да ти наливам ум в главата? Наоколо щъкат към хиляда репортери и още не знам колко издателски агенти, събирачи на сведения, операторчета и коментаторчета — цялата сган, която се събра още с кацането на „Защитник“. Всеки от тях напира да нахлуе за интервю при Човека от Марс, но досега никой не успя. Е, мислиш ли, че е много уместно да ни видят как тръгваме заедно от болницата?
— Не виждам какво ни пречи. Аз поне не съм от Марс.
Той я огледа красноречиво.
— Очевидно не си. Но ще ми помогнеш да се срещна с него и затова не дойдох да те взема от болницата.
— Ъ? Бен, дълго си ходил на слънце без шапка. Пазят го морски пехотинци.
— Значи ще трябва да си поприказваме.
— Не се сещам какво има да обсъждаме.
— Да го оставим за по-късно. Първо да хапнем.
— Вече говориш по-разумно. Ще ти осребрят ли сметка от „Новия Мейфлауър“? Наистина ти покриват разноските, нали?