След малко, гледайки нагоре към нея в мрака на студената нощ, той запя. Мелодията ми се понрави, звучеше приблизително така:
„Казват, че си тръгваш от тази долина. Ще ми липсват светлите очи и усмивката сладка. Ще отнесеш със себе си слънчевата светлина, която правеше до днес живота ми по-светъл …“
Не си спомням другото, но останах с впечатлението, че не беше нещо много свястно. Когато свърши, Хялмар и Грим се надигнаха да проверят дали месото е готово. Видях как в очите на дъщеря ми проблеснаха сълзи.
— Хубаво беше — каза тя.
Кетил седеше изправен. Пламъците хвърляха безпо-рядъчни отблясъци по лицето му. Когато проговори, в тона му имаше неприкрита грубост:
— Ето, вече ни стана ясно какво умее този приятел: да развлича с песнички момичетата. Задръж го при себеси на тая длъжност, Оспак.
Торгуна побледня, а Хелги се хвана за меча. Видях как лицето на Джералд потъмня, а гласът му беше подрезгавял от едва сдържано напрежение, когато каза:
— Нямаш право да ми говориш по този начин. Вземи си думите обратно.
Кетил стана.
— Не — каза той, — няма да прося извинение от някакъв си нищо не струващ йомен13, който води празен живот в дома на един честен стопанин.
Беше бесен, но имаше достатъчно разум да отправи обида само към Джералд, за да не засегне моето семейство. В противен случай той и баща му щяха да се видят изправени срещу четирима ни. Джералд също се изправи, сви отпуснатите покрай тялото си ръце в юмруци и процеди:
— Ще дойдеш ли за малко настрани, за да уредим този спор?
— С удоволствие! — Кетил се обърна, извади щита си от лодката и се отдалечи на няколко крачки надолу по брега. Джералд го последва. Торгуна застина с изписана на лицето уплаха, след това взе една от брадвите в лодката и се затича след него.
— Да не би да тръгваш без оръжие? — извика тя.
Джералд спря и я погледна с неразбиране.
— За какво ми е това? — измърмори той. — Юмруците…
Кетил се изпъчи и изтегли меча си.
— Няма съмнение, че си свикнал да се биеш подобно на останалите роби в твоята страна. Така че, ако ме помолиш за прошка, ще приема нашия спор за разрешен.
Джералд стоеше с отпуснати рамене. Взираше се невиждащ в Торгуна като слепец, сякаш не знаеше какво бе длъжен да стори. Тя му подаде брадвата.
— Значи искаш да го убия? — прошепна той.
— Да — отговори тя.
В този момент разбрах, че го обичаше — иначе защо би била толкова загрижена той да не посрами честта си?
Хелги му подаде шлема си. Той си го сложи, взе брадвата и закрачи напред.
— Това, което става, не ми харесва — обърна се Хялмар към мен. — Ти на страната на странника ли си, Оспак?
— Не — отговорих аз. — Той не ми е нито роднина, нито съм обвързан с него чрез клетва за побратимяване. Така че тази свада не ме засяга лично.
— Това е хубаво — въздъхна Хялмар. — Никак не бих искал да се бия с теб, приятелю. Винаги си бил добър съсед.
Отидохме заедно при двамата съперници и очертахме кръга, в който щеше да се състои двубоят. Торгуна настоя да дам на Джералд моя меч, за да може да използва и той щит, но младежът само ме изгледа странно и заяви, че му стига и брадвата. След това противниците се поздравиха и боят започна.
Това не беше обикновен холмганг14, с предварително обявени правила и определена последователност при нанасянето на ударите, при който първата пролята кръв прекратява битката и означава победа. Не, тези двамата се биеха на живот и смърт. Кетил нападна със свистящ меч в ръката си. Джералд отстъпи назад, като размахваше брадвата неловко. Тя се удари в щита на Кетил и отскочи. Той се ухили доволно и замахна с меча към краката на противника си. Видях как кръвта избликна и изцапа раздраните крачоли на панталоните му. Още от самото начало ми стана ясно, че това си беше чисто убийство. Преди Джералд явно никога не беше използвал брадва. Веднъж той дори нанесе удар с тъпата й страна и подир това щеше да бъде посечен веднага, ако мечът на Кетил не беше попаднал върху шлема му и ако не беше достатъчно пъргав в краката. Но дори и при това положение съвсем скоро той започна да залита с няколко прорезни рани по тялото си.
— Спрете! — извика Торгуна и се втурна напред. Хелги я хвана за ръцете и я задържа насила, но тя се бореше и риташе, така че накрая с укротяването й се зае и Грим. На лицето на моя син прочетох тъга, но на физиономията на ратая се беше изписала злорада усмивка.
Джералд се обърна да погледне към нас. В този миг мечът на Кетил изсвистя и разсече лявата му ръка. Той изпусна брадвата си. Кетил се усмихна презрително и се приготви да го довърши. Тогава Джералд извади пистолета. Видяхме проблясване и чухме лаещия звук на оръжието. Кетил падна, за момент се сгърчи в конвулсии, а след това остана да лежи неподвижен. Долната му челюст беше отнесена, а задната част на главата му липсваше.