Както си хортувахме, стигнахме в дома и там Торгуна излезе разсърдена насреща ни.
— Не можеш да се отнасяш така с госта ни, татко! — възмути се тя. — Да го караш да се блъска цял ден като ратай…
Джералд се усмихна:
— Ще поработя с радост — каза той. — Трябва ми някаква основа, от която да се оттласна, за да започна всичко отначало. Освен това искам да ви се отблагодаря за вашата любезност.
Това разнежи душата ми и аз му казах, че не е негова вината, дето хората в Исландия и в Съединените щати имат различни нрави и обичаи. На сутринта той можеше да почне да се труди в ковачницата и аз щях да му плащам, но въпреки това щяхме да се отнасяме с него като с равен, тъй като изкусните занаятчии у нас са на почит. След тези ми думи слугите ми му отправиха погледи, пълни с черна завист.
Вечерта той отново ни позабавлява добре с историите за своя роден край: независимо дали бяха истински или не, поне бяха интересни за слушане. Оказа се обаче, че той не е достатъчно изискан, тъй като не умееше да съчини дори два куплета със стихове. Изглежда в Съединените щати не обръщат достатъчно внимание на възпитанието.
Каза, че в армията задачата му била да въдворява ред във войската. Коментарът на Хелги беше, че това е нечувано и че той трябва да е много храбър, щом се е осмелявал да обижда толкова много хора. Джералд отговори, че останалите му се подчинявали от страх пред краля. Когато прибави, че срокът на военната служба в Съединените щати бил две години и че хората можели да бъдат мобилизирани в случай на война дори по време на жътва, аз казах, че той явно произхожда от страна, управлявана с желязна ръка от жесток крал.
— Не — отговори той замислено. — Ние сме свободни хора, които казват това, което мислят.
— Но изглежда не можете да правите това, което ви се иска — каза Хелги.
— Е — отговори Джералд, — не можем например да убием човек просто защото ни е обидил.
— И дори ако той е убил някой от вашия род? — попита Хелги.
— Дори тогава. За всички ни отмъщава, когато се наложи, нашият крал.
Аз се усмихнах.
— Дотук измислиците ти минаваха, но сега вече се оплете. Как би могъл един крал дори само да проследи всички убийци, камо ли да им отмъсти. Ами че нали от толкова грижи няма да му остане време да създаде наследник!
Тук избухна страхотен смях и той не можа да ми възрази.
На следващия ден Джералд отиде в ковачницата, съпроводен от един роб, който трябваше да раздухва огъня. През целия този ден и през нощта аз бях зает — ходих при Хялмар Големия нос в Рейкявик, за да купя стадо овце. След това го поканих на гости, така че се прибрахме у дома заедно с него и сина му, Кетил, намръщен червенокос младеж на двадесет зими, на когото Торгуна беше отказала да пристане.
Заварих Джералд да седи унил на пейката в стаята. Носеше дрехите, които му бях подарил аз, тъй като неговите собствени бяха повредени от праха и искрите. Какво друго можеше да се очаква от тоя наивник? Говореше тихо нещо на дъщеря ми.
— Е — попитах аз още с влизането си, — как мина денят?
— Той похаби два наконечника за копия, но ние успяхме да угасим огъня, който беше запалил, преди да изгори ковачницата — съобщи Грим, подхилвайки се.
— Как така? — извиках аз. — Нали каза, че си ковач?
Джералд се изправи и ме погледна предизвикателно:
— В моята страна аз съм работил с други, по-удобни инструменти — отговори той. — Вие тук правите всичко по различен начин.
Оказа се, че той е разпалил твърде силно огъня. Чукът му се стоварвал навсякъде, освен там, където е нужно. Развалил стоманата, тъй като не знаел в кой момент трябва да я закали. Наистина, за да стане човек ковач му трябват години, но той поне можеше да си признае, че не е бил даже чирак.
— Добре де — сопнах се аз — какво в края на краищата можеш да правиш, за да си изкарваш хляба?
Неприятно ми беше, че заприличах на глупец в очите на Хялмар и Кетил, на които бях разказал за странника.
— Един Один знае — отзова се Грим. — Взех го с мен да пасем козите и трябва да кажа, че никога не съм виждал по-лош ездач. Дори го попитах дали може да преде и да пресуква, а той отговори, че не може.
— Такива въпроси не се задават на мъж! — кипна Торгуна. — Трябвало е да те убие за това!
— Наистина трябваше — засмя се. Грим. — Но нека да си довърша разказа. Наложи се да поправим моста през дерето и се разбра, че той не умее да борави с триона и за малко не си посече крака с брадвата.