Джон Туелв Хокс
Странникът
На моите пътевиждащи
Прелюдия
Рицарят, Смъртта и Дяволът
Излязоха на светло от метрото и Мая се пресегна и хвана баща си за ръка. Тръна не я отблъсна, не й каза да се съсредоточи върху позицията на тялото си. Усмихна се и я поведе нагоре по тесните стълби към дългия стръмен тунел, облицован с бели керамични плочки. Управата на метрото беше поставили метални решетки от едната страна и тунелът, иначе съвсем обикновен, изглеждаше като огромен затвор. Ако беше сама, Мая щеше да се притесни и да се почувства като в капан, но сега нямаше за какво да се тревожи, нали баща й беше до нея.
Съвършеният ден, помисли си. Е, може би вторият по съвършенство. Все още помнеше как преди две години, след като беше пропуснал рождения й ден и Коледа, баща й се появи на 26 декември с такси, пълно с подаръци за двете с майка й. Беше слънчева сутрин, пълна с изненади, но днешната събота по всяка вероятност обещаваше по-трайно щастие. Вместо обичайното пътуване до склада при Кенъри Уорф, където баща й я учеше как да рита, да нанася удари и да използва оръжия, бяха прекарали деня в Лондонската зоологическа градина и той й беше разказвал различни истории за всяко животно. Баща й беше обиколил целия свят и можеше да опише Парагвай или Египет като професионален екскурзовод.
Докато минаваха покрай клетките, всички ги гледаха. Повечето арлекини се опитваха да се слеят с тълпата, но нейният баща се набиваше на очи сред обикновените граждани. Беше немец с грубо изсечен нос, коса до раменете и тъмносини очи. Обличаше се в пастелни цветове и носеше стоманена кара-гривна, която приличаше на счупена белезница.
В килера на квартирата им в Източен Лондон Мая беше открила една изпомачкана история на изкуствата. Съвсем в началото на книгата имаше една гравюра на Албрехт Дюрер, наречена „Рицарят, Смъртта и Дяволът“. Обичаше да се вглежда в картината, макар тя да пораждаше у нея странно усещане. Рицарят с бронята беше като баща й, спокоен и смел, яздеше през планините, докато Смъртта надигаше пясъчен часовник, а Дяволът го следваше — преструваше се на оръженосец. Тръна също носеше меч, но го беше скрил в един метален тубус с кожена презрамка.
Въпреки че се гордееше с Тръна, той я смущаваше и притесняваше. Понякога й се искаше да е обикновено момиче с баща дебелак, който работи в офис — доволен от живота мъж, който й купува сладолед във фунийка и й разказва вицове за кенгурута. Светът с пъстрите си дрехи, поп музика и телевизионни шоута беше несекващо изкушение. Искаше й се да падне в топлата вода и да се остави на течението да я носи. Да си дъщеря на Тръна беше изтощително — непрекъснато да избягваш зоркото око на Голямата машина, да си нащрек за врагове, да предвиждаш ъгъла на атаката.
Мая беше на дванайсет, но още не беше заякнала достатъчно, за да борави с арлекински меч. Вместо него тази сутрин баща й извади от гардероба един бастун и й го даде, преди да излязат. Мая бе наследила бялата кожа и острите черти на Тръна и черната гъста коса на майка си — сикха по произход. Очите й бяха толкова светли, че под определен ъгъл изглеждаха прозрачни. Мразеше, когато добре облечени жени се приближаваха към майка й, за да й кажат колко хубава дъщеря има. След няколко години щеше да е пораснала достатъчно, за да се дегизира и да изглежда колкото се може по-невзрачна.
Излязоха от зоологическата градина и се разходиха през Риджънт Парк. Беше краят на април и млади мъже играеха футбол по разкаляните поляни, а родители бутаха увити като вързопи бебета в детски колички. Сякаш целият град се беше изсипал навън, за да се радва на слънцето след тридневния непрестанен дъжд. Двамата с баща й поеха по Пикадили Лайн и се запътиха към спирката на стадион „Арсенал“. Когато стигнаха до метрото, вече се смрачаваше. Във Финсбъри Парк имаше индийски ресторант и Тръна беше направил резервация за ранна вечеря. Мая чу врява — приглушени тромби и крясъци — и се зачуди дали няма някаква политическа демонстрация. В същия миг баща й я преведе през въртящата се врата и я хвърли право във войната.
Щом стъпи на тротоара, Мая видя на Хайбъри Хил Роуд огромна тълпа. Нямаше протестни лозунги нито знамена и тя осъзна, че футболният мач е свършил. Стадионът на „Арсенал“ беше наблизо и отбор със синьо-бели екипи — „Челси“ — беше играл срещу „Арсенал“. Агитката на „Челси“ излизаше от входа на гостуващия отбор от западната страна на стадиона и се насочваше надолу по тясната улица с два реда къщи отстрани. Обикновено тълпата бързо се отправяше към входа на метрото, но сега улицата се беше превърнала в арена. Полицията пазеше запалянковците на „Челси“ от привържениците на „Арсенал“, които се опитваха да ги нападнат.