Бун реши да провери административния център, преди Макгий да започне да си вре носа, където не му е работа. На третия етаж трябваше да има двама пазачи, които трябваше да махнат покрития с кръв мокет.
Макар че охранителните камери не работеха, Бун винаги предполагаше, че някой го наблюдава. Мина уверено през карето в средата, сякаш всичко беше под контрол. Мобилният му телефон иззвъня, той го отвори и чу боботещия глас на Кенард Наш.
— Как е положението?
— Пожарникарите ще правят инспекция на безопасността.
Наш изруга, после попита:
— На кого да се обадя? На губернатора? Може ли да ги спре?
— Няма защо да ги спира. Почистихме значимите проблеми.
— Ще открият, че пожарът е умишлен.
— Точно това искам да направят. В момента съм пратил хора в къщата на Лорънс Такава. Ще сложат на кухненската маса недовършено взривно устройство и ще напишат писмо на компютъра му, че е искал да си отмъсти. Когато следователите дойдат, ще им разкажа за нашия служител, който…
— И те ще почнат да търсят човек, който вече е изчезнал. — Наш се засмя. — Браво, господин Бун. Ще ви се обадя довечера.
Генерал Наш затвори, без да каже довиждане, а Бун продължи към входа на административния център. Ако направеше разбор на действията си през последните няколко седмици, трябваше да признае някои грешки. Беше подценил ефективността на Мая и не беше обърнал внимание на собствените си подозрения към Лорънс Такава. Беше се поддал на гнева си на няколко пъти и това беше повлияло на избора му.
От черен пушекът вече ставаше мръсносив. Приличаше на изгорели газове от коли — нормално замърсяване, — излизаше от тръбите, издигаше се във въздуха и изчезваше. Може би Братството беше претърпяло временно поражение, но победата беше неизбежна. Политиците можеха да говорят за свобода, думите им хвърчаха из въздуха като конфети. Не означаваха нищо — традиционната представа за свобода избледняваше. За пръв път тази сутрин Бун натисна копчето на ръчния си часовник и с удоволствие откри, че пулсът му е нормален. Изправи се, изпъна рамене и влезе в сградата.
61.
Мая отново сънуваше същия сън. Как стои сама в тъмния тунел, как атакува тримата футболни ултраси и бяга по стълбите. Мъже се биеха на перона, опитваха се да счупят прозорците на влака, а Тръна я сграбчваше с дясната си ръка и я буташе във вагона.
Толкова пъти беше мислила за случилото се, че то се беше превърнало в неизменна част от ума й. Събуди се, каза си тя. Стига толкова. Но този път се върна към спомена. Влакът се стрелна напред и тя притисна лице към вълненото палто на баща си. Очите й бяха затворени, тя прехапа долната си устна и усети в устата си вкус на кръв.
Гневът й беше силен и гръмък, но друг глас й шепнеше в тъмното. И тогава разбра, че тайната ще бъде разбудена. Тръна винаги беше силен, смел и уверен. Беше я предал онази сутрин в Лондон, но беше станало и още нещо.
Влакът се беше стрелнал напред, спирката бе останала назад и тя беше вдигнала очи към баща си, и беше видяла, че плаче. Невъзможно — Тръна да прояви слабост. Но сега знаеше, че е вярно. Едничката сълза на бузата на арлекин беше рядко и ценно нещо.
„Прости ми. Това ли си мислеше той? Прости ми за това, което ти сторих.“
Отвори очи и видя, че Вики се е навела над нея и я гледа. Няколко секунди се носеше в призрачната страна между съня и будния свят. Продължаваше да вижда лицето на Тръна. Ръката й докосна одеялото. Издишай. И баща й изчезна.
— Чуваш ли ме? — попита Вики.
— Да, будна съм.
— Как си?
Мая пъхна ръка под чаршафа и напипа превръзката, която покриваше ранения й крак. Ако помръднеше, чувстваше силна болка, сякаш някой я пронизва с нож. Ако лежеше неподвижно, се чувстваше така, сякаш някой я е жигосал с нажежено желязо. Тръна я беше научил, че човек може да не забелязва болката: опитваш се да я сведеш до определена точка и изолираш тази точка от тялото си.
Огледа стаята и си спомни всичко. Намираха се в къща на брега на Кейп Код, извития полуостров, който се врязваше в Атлантическия океан. Вики, Гейбриъл и Холис я бяха докарали тук, след като прекараха няколко часа в частната клиника на някакъв лекар в Бостън. Лекарят беше член на църквата на Вики и използваше къщата за лятна вила.