— Искаш ли хапче?
— Никакви хапчета. Къде е Гейбриъл?
— Разхожда се по плажа. Не се тревожи, Холис го охранява.
— Колко време съм спала?
— Осем-девет часа.
— Намери Гейбриъл и Холис — каза Мая. — Събери всичкия багаж. Не бива да оставаме дълго на едно място.
— Не е необходимо. Тук сме в безопасност — поне още няколко дни. Никой не знае къде сме, освен доктор Луис, а той вярва в „Дългът не е платен“. Никога не би предал арлекин.
— Табулата ни търси.
— На плажа няма жив човек, защото е прекалено студено. Къщата до нас е празна през зимата. Повечето магазини в селото са затворени и не видяхме нито една наблюдателна камера.
Вики изглеждаше силна и уверена в себе си и Мая си спомни за скромното набожно момиче, което преди няколко седмици бе дошло да я посрещне на летището в Лос Анжелис. Всичко се беше променило, бе продължило напред — благодарение на странника.
— Трябва да видя Гейбриъл.
— Ще дойде след няколко минути.
— Помогни ми да стана, Вики. Не искам да лежа в леглото.
Надигна се на лакът. Болката я заля, но тя успя да овладее изражението си. Стъпи на здравия си крак, прегърна Вики през рамо и двете бавно излязоха от спалнята и тръгнаха по коридора.
С всяка бавна крачка Вики даваше на Мая нова информация. След като избягали от изследователския център на фондация „Евъргрийн“, доктор Ричардсън я спасил, докато Холис карал към Бостън. В момента Ричардсън пътувал към Канада, щял да отседне при стар приятел, който имал мандра в Нюфаундленд. Холис паркирал пикапа в едно бедняшко предградие и оставил ключовете на таблото. Сега използвали камионетка, собственост на друг член на църквата на Вики.
Мебелировката в къщата беше чиста и семпла. Плъзгащ се френски прозорец водеше към веранда и Мая накара Вики да я изведе навън. Когато легна на шезлонга, си даде сметка какво усилие са й коствали трийсетината крачки дотук. Цялата беше потна и трепереше.
Вики донесе одеяло, зави я хубаво и Мая се почувства по-добре. Къщата беше построена сред пясъчни дюни, осеяни с диви рози, тръстика и тъмнозелен пирен. Ветрецът люлееше сухата трева. Миришеше на море. Самотна чайка се рееше в небето.
От терасата към плажа водеха дървени стълби. Беше отлив и Гейбриъл стоеше на стотина метра, на ръба на вълните. Холис седеше на пясъка по средата между къщата и странника. Държеше в скута си нещо, увито в ярка плажна кърпа, и Мая реши, че вероятно е нейният автомат. Нямаше нужда от арлекин в тази спокойна усамотена къща. Вики и Холис бяха уредили всичко и без нея. От друга страна, тя трябваше да защитава Гейбриъл, а той беше рискувал живота си, за да я изнесе през тунелите.
Надвисналото небе и сиво-зелената вода се сливаха. Вълните се разбиваха с шумолене, водата се разливаше по утъпкания пясък и после се връщаше в морето. Гейбриъл беше с джинси и тъмен пуловер. Изглеждаше така, сякаш ако направи още една крачка, сивотата ще го погълне и той ще изчезне от света.
А после странникът се извърна от водата и погледна към къщата.
— Усети ни — каза Вики.
Мая се чувстваше като дете, увито в одеяло, но остана да седи кротко, докато мъжете идваха през плажа и се качваха по стълбите. Гейбриъл спря до перилата, а Холис се усмихна и се приближи.
— Как си? Мислехме, че няма да се събудиш поне още няколко дни.
— Добре съм. Трябва да се свържем с Липата.
— Вече се свързах от едно интернет кафе в Бостън. Ще изпрати пари на три различни места в Ню Ингланд.
— Само това ли каза?
— Според Липата синът на Врабеца е изчезнал. Предполагам, че Табулата е разбрала кой е…
Вики го прекъсна:
— Да направим кафе, Холис.
— Не ми се пие.
— На другите може да им се пие. — В гласа на Вики се усещаше едва доловима промяна, която напомни на Мая за лек натиск от нечия ръка. Холис явно схвана намека.
— О, да! Не е зле да пийнем по едно кафе. — Погледна Гейбриъл и влезе в къщата след Вики.
Сега бяха сами, но Гейбриъл продължаваше да мълчи. Ято морски птици се появи на хоризонта — черни петънца. Завъртяха се в небето, после започнаха да се спускат към земята.
— Доктор Луис каза, че след месец вече ще можеш да ходиш. Извадила си късмет, че куршумът не е раздробил костта.
— Не можем да останем дълго тук — отвърна Мая.
— Вики има много контакти покрай църквата си, а Холис познава доста хора от света на бойните изкуства. Мисля, че има много места, на които може да се скрием, докато си извадим фалшиви документи.