Мая прибра меча.
— Как се казваш?
— Алексей.
— Откога работиш за Тръна?
— Това не е работа. — Младежът изглеждаше доста самодоволен. — Помагам на баща ти, а той помага на мен. Усвоявам бойните изкуства.
— И се справя много добре — намеси се баща й. Първо чу гласа му, после Тръна се появи — на електрическа инвалидна количка. Арлекинският му меч беше закачен на облегалката. Беше си пуснал брада. Ръцете и гръдният му кош все още бяха силни и те караха почти да забравиш парализираните му безполезни крака.
Тръна спря и се усмихна на дъщеря си.
— Добър вечер, Мая!
За последен път беше виждала баща си в Пешавар, в нощта, когато Липата го свали от планините на северозападната граница. Тръна беше изгубил съзнание и беше целият в кръв.
С помощта на лъжливи статии във вестниците Табулата беше подмамила Тръна, Липата, един китайски арлекин, наречен Върбата, и един австралийски, който се казваше Везни, в див район на Пакистан. Тръна беше убеден, че две деца — дванайсетгодишно момче и десетгодишната му сестра — са странници, заплашени от фанатичен религиозен водач. Наемниците на Табулата бяха направили засада на четиримата арлекини и техните поддръжници в един планински проход. Върбата и Везните бяха убити. Тръна беше улучен от шрапнел в гръбнака и беше парализиран от кръста надолу.
Сега, след две години, баща й живееше в Прага с татуиран ненормалник за слуга и всичко беше чудесно — да забравим миналото и да продължим напред. В този момент Мая почти се радваше, че баща й е парализиран. Ако не беше ранен, щеше да отрича, че е имало засада.
— Е, как си, Мая? — Тръна се обърна към руснака. — Отдавна не съм виждал дъщеря си.
Фактът, че каза „дъщеря си“, я вбеси. Това означаваше, че я е повикал в Прага, за да й иска услуга.
— Повече от две години — каза тя.
— Две години? — усмихна се Алексей. — Значи имате много да си говорите.
Тръна махна с ръка и руснакът взе един скенер от масичката до стената. Приличаше на малка палка, от тези, които използват за проверка на летището, но беше предназначен да открива проследяващи устройства, използвани от Табулата. Бяха колкото мъниста, но излъчваха сигнал, който можеше да бъде засечен от джипиес сателити. Имаше и радио следачи и специални устройства, които излъчваха инфрачервени сигнали.
— Не си губи времето да търсиш бръмбари.
— Просто предпазливост.
— Не съм арлекин и те го знаят.
Скенерът не изпиука. Алексей излезе и Тръна махна към един стол. Мая знаеше, че баща й вече е изрепетирал какво ще й каже. Сигурно няколко часа бе мислил какво да облече и как да разположи мебелите. Да върви по дяволите! Щеше да го изненада.
— Добър слуга си имаш. — Тя седна на стола и Тръна се приближи с количката към нея. — Доста е шареничък.
Насаме обикновено говореха на немски. Мая имаше различни паспорти, но напоследък се смяташе за британска гражданка и затова реши да продължи на английски.
— Да, татуировките. — Баща й се усмихна. — Алексей държеше тялото му да е покрито със сцени от Първия свят. Не е много приятно, но изборът си е негов.
— Е, всички имаме свободата, да избираме. Дори и арлекините.
— Не ми изглеждаш щастлива, Мая.
Беше решила да е сдържана, но думите се изляха сякаш сами:
— Измъкнах те от Пакистан, буквално подкупих или заплаших половината от чиновниците в страната, за да те кача на самолета. И ето че се озоваваме в Дъблин и Блажената майка поема командването — нищо лошо, на нейна територия сме. Обаждам й се по сателитния телефон на другия ден и тя ми казва: „Баща ти е парализиран от кръста надолу и никога няма да може да ходи“. И после ми затваря и си изключва телефона. Толкоз. Трас! И край. Нито вест от теб. Две години.
— Искахме да те предпазим, Мая. Стана много опасно напоследък.
— Кажи го на онзи с татуировките. Виждала съм те да използваш опасността и сигурността като извинение за всичко, но това вече не минава. Няма повече битки. Няма повече арлекини, така е — останахте една шепа: ти, Липата и Блажената майка.
— Пастира живее в Калифорния.
— Трима-четирима не могат да променят света. Войната свърши. Не разбираш ли? Табулата спечели. Ние изгубихме. Wir haben verloren.