Спомни си думите на дъщеря си Луси, когато последно бяха говорили преди няколко седмици. „Хубаво е да разчистиш, тате. Ще се почувстваш по-добре, когато вещите на мама вече няма да са там. Ще можеш да продължиш напред.“ Дан понякога му звънеше от Австралия, където живееше с жена си и двете си деца. Той не беше толкова тактичен. „Просто изхвърли всичко, тате. Не превръщай къщата в музей.“
Да продължи напред? И накъде, по дяволите? Беше на шестдесет и девет, а не тийнейджър, който можеше да учи в университет или да пътува една година.
— Да продължа напред — въздъхна той, докато влизаше в спалнята, тътрейки крака.
Протегна бавно ръка и отвори огледалните врати на гардероба.
Кафяво, черно и сиво. Изправи се пред цял ред от дрехи с цвета на пръст. Странно, не си спомняше Мириам да се беше обличала толкова еднообразно. Внезапно образът ѝ се появи в главата му. Беше млада и въртеше Дан като самолет, хванала го за едната му ръка и единия крак. Носеше рокля без ръкави — синя на бели точки, и бяло шалче. Беше отметнала глава назад и се смееше, а устните ѝ го канеха и той да се включи. Но образът изчезна така бързо, както се бе появил. Последните му спомени за нея бяха в същия цвят като дрехите в гардероба. Сиви. Тя имаше коса с цвета на алуминий, оформена като шапка за плуване. Беше повехнала като онзи лук.
Беше боледувала няколко седмици. Отначало беше инфекция в гърдите, нещо, което се случваше всяка година и я поваляше на легло за две седмици, докато се лекуваше с антибиотици. Но този път инфекцията се превърна в пневмония. Лекарят препоръча по-дълга почивка на легло и жена му, която никога не създаваше проблеми, се бе подчинила.
Артър я бе намерил в леглото ѝ, с широко отворени очи и безжизнена. Отначало помисли, че гледа птиците на дърветата, но когато я разтърси за ръката, тя не реагира.
Половината от гардероба ѝ беше пълен с жилетки. Те висяха безформени, а ръкавите им се клатеха сякаш са ги носили горили и след това отново са ги закачили. Тук бяха и полите ѝ — тъмносини, сиви, бежови, дълги до средата на прасеца. Усещаше парфюма ѝ, нещо с рози и момини сълзи, и от този аромат му се прииска да зарови нос на тила ѝ, само още веднъж, моля те, Господи. Често бе пожелавал това да е просто един лош сън и тя да седи долу и да решава кръстословицата от Уомънс Уикли или да пише писмо до някой от приятелите, с които се бяха запознали по време на ваканциите си.
Артър си позволи да седне на леглото и да потъне в самосъжаление за няколко минути, а след това бързо разви две торби и ги разтърси, за да се отворят. Трябваше да направи това. Едната торба беше за благотворителния магазин, а другата за неща, които са за изхвърляне. Той взе дрехи с двете си ръце и ги набута в торбата за магазина. Пантофите на Мириам — износени и с дупка на единия пръст — отидоха в торбата за боклука. Работеше бързо и мълчаливо, без да спира, не позволявайки на чувствата да му попречат. Беше вече свършил наполовина, когато един чифт стари сиви обувки с връзки отиде в чувала за боклука, последван от още един чифт, почти същия като него. Издърпа една голяма кутия за обувки и извади от нея чифт практични, подплатени с кожа кафяви велурени ботуши.
Спомняйки си една от историите на Бернадет за чифт ботуши, които купила на битпазара и намерила в тях лотариен билет (който не печелел), Артър автоматично мушна ръка в единия ботуш (празен), а след това и в другия. Учуди се, когато с върха на пръстите си докосна нещо твърдо. Странно. Хвана предмета с пръсти и го издърпа.
Откри, че държи кутийка с формата на сърце. Беше облицована с грапава аленочервена кожа и заключена с миниатюрно златно катинарче. Имаше нещо в този цвят, което го притесняваше. Кутийката изглеждаше скъпа, ексцентрична. Може би подарък от Луси? Не, със сигурност щеше да я помни. А той самият никога не би купил нещо такова за жена си. Тя обичаше простички или полезни неща като сребърни обици с кръгли топчета или кухненски ръкавици. През целия си брак бяха имали проблеми с парите, бяха пестили и отделяли средства за черни дни. А когато най-накрая бяха похарчили голяма сума за кухнята и банята, Мириам им се бе радвала за кратко. Не, тя не би купила тази кутия.
Огледа ключалката на миниатюрното катинарче. След това започна да рови на дъното на гардероба, разбутвайки останалите обувки на жена си, смесвайки чифтовете. Но не можа да намери ключето. Взе една ножичка за нокти и зачовърка с нея в ключалката, обаче катинарчето упорито отказваше да се отвори. Обзе го любопитство. Не искаше да се признае за победен, затова се върна на долния етаж. Почти петдесет години да работи като ключар и да не може да отвори една проклета кутийка с формата на сърце. От най-долното чекмедже в кухнята взе двулитровата пластмасова кутия от сладолед, в която държеше инструментите си. Неговите верни помощници.