Върна се горе, седна на леглото и извади връзка с шперцове. Пъхна най-малкия в ключалката и го завъртя леко. Този път се чу изщракване и кутията се отвори няколко изкусителни сантиметра като устни, които всеки момент ще изрекат някаква тайна. Артър свали катинарчето и вдигна капака.
Кутията беше подплатена с черно мачкано кадифе. Излъчваше лукс и богатство. Но това, което спря дъха му, беше гривната с талисмани. Беше великолепна, изработена от злато, с дебели кръгли брънки и закопчалка с формата на сърце. Още едно сърце.
Но още по-странни бяха талисманите, подредени около нея като слънчеви лъчи в илюстрацията на детска книжка.
Бяха всичко осем — слон, цвете, книга, палитра с бои, тигър, напръстник, сърце и пръстен.
Артър извади гривната от кутията. Беше тежка и издрънча, когато я завъртя в ръката си. Изглеждаше антична или поне стара и беше изкусно изработена. Детайлите на всеки талисман бяха много ясни. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни Мириам да я е носила или да му е показвала някой от талисманите. Може да я е купила като подарък за някой друг. Но за кого? Изглеждаше скъпа. Когато Луси носеше бижута, те бяха някакви модерни неща с навити сребърни нишки и парченца стъкло и миди.
За момент си помисли да се обади на децата си да види дали знаят нещо за гривна с талисмани, скрита в гардероба на майка им. Изглеждаше му достатъчно добра причина да се свърже с тях. Но след това си каза, че трябва да помисли малко, защото и двамата ще са прекадено заети, за да се занимават с него. Беше минало доста време, откакто се бе обадил на Луси под предлог, че иска да попита как работи готварската печка. А що се отнася до Дан, бяха минали повече от два месеца, откакто синът му се бе обадил за последен път. Не можеше да повярва, че Дан вече е на четиридесет, а Луси на тридесет и шест. Къде бе отишло времето?
Двамата вече имаха свой собствен живот. Ако някога Мириам беше за тях слънцето, а той — луната, сега Дан и Луси бяха далечни звезди в свои собствени галактики.
Гривната така или иначе нямаше да е от Дан. Определено не. Всяка година преди рождения ден на Мириам Артър се обаждаше на сина си, за да му напомни за датата. Дан твърдеше, че не е забравил, че тъкмо този ден щял да отиде до пощата и да изпрати нещо дребно. И обикновено наистина беше нещо дребно — магнит за хладилника с формата на операта в Сидни, снимка на внуците Кайл и Марина в картонена рамка, малка коала със сключени ръце, която Мириам закопчаваше на пердето в старата стая на Дан.
Дори и да беше разочарована от подаръците на сина си, Мириам никога не го показваше. „Колко мило“ — възкликваше тя, сякаш това беше най-хубавият подарък, който някога бе получавала. На Артър му се искаше поне веднъж да е откровена и да каже, че синът им трябва да се постарае повече. Но, така или иначе, дори и като момче Дан никога не бе разбирал другите хора и чувствата им. Най-щастлив беше, когато разглобяваше двигатели за коли и беше покрит с масло. Артър се гордееше, че синът му има три сервиза за коли в Сидни, но му се искаше да се отнасяше и с хората с толкова внимание, колкото обръщаше на карбураторите.
Луси беше по-съобразителна. Тя изпращаше картички, за да благодари, и абсолютно никога не забравяше рожден ден. Като дете беше тиха до такава степен, че Артър и Мириам се бяха чудили дали няма говорни проблеми. Но не, един лекар им бе обяснил, че е просто чувствителна. Че приема нещата по-дълбоко от другите хора. Че обича много да мисли и да изследва емоциите си. Артър си казваше, че затова и не бе присъствала на погребението на собствената си майка. Причината на Дан беше, че е на хиляди километри. Но въпреки че намираше извинения и за двамата, това, че децата му не бяха дошли да кажат сбогом на Мириам както трябва, нараняваше Артър повече, отколкото изобщо можеха да си представят. И затова в редките случаи, когато говореха по телефона, имаше чувството, че между тях има стена. Бе загубил не само жена си, но губеше и децата си.
Артър сви пръстите си на триъгълник, но гривната не минаваше през кокалчетата му. Най-много му харесваше слонът. Имаше вдигнат нагоре хобот и малки уши, индийски слон. Артър се усмихна кисело на екзотичността му. Двамата с Мириам бяха говорили да отидат в чужбина за някоя от почивките си, но накрая винаги се спираха на Бридлингтън и същата къща за гости на крайморския булевард. Ако някога купуваха сувенир, то това беше пакетче откъсващи се картички или нова кърпа за чинии, а не златен талисман.