На гърба на слона имаше седло с балдахин, а вътре в него се бе сгушил тъмнозелен шлифован камък. Когато го докосна, той се преобърна. Изумруд? Не, разбира се, че не. Просто стъкло или изкуствен скъпоценен камък. Прокара пръст по хобота, а след това и по закръгления гръб на слона, преди да спре върху миниатюрната му опашка. На някои места металът беше гладък, а на други се усещаха вдлъбнатини. Но колкото повече се взираше, толкова по-неясно виждаше талисмана. Имаше нужда от очила за четене, но никога не можеше да ги намери. Сигурно имаше пет чифта, прибрани на сигурни места из къщата. Взе кутията с инструментите и извади монокъла си — оказваше се, че веднъж на година или по-рядко му е полезен. След като го сложи на окото си, Артър се взря в слона. Докато преместваше главата си по-близо, а след това се отдалечаваше, за да се фокусира както трябва, Артър видя, че вдлъбнатините всъщност са миниатюрни гравирани букви и цифри. Прочете ги, а след това ги прочете и още веднъж.
Сърцето му започна да бие по-бързо. Ayah. Какво можеше да значи това? А също и цифрите. Дали се отнасяха за някаква карта, дали бяха код? Взе малък молив и тефтер от кутията си и ги записа. Монокълът му падна на леглото. Миналата вечер беше гледал по телевизията една викторина. Водещият с рошавата коса беше попитал какъв е кодът за набиране на Индия от Англия — отговорът беше 0091.
Артър сложи отново капака на кутията от сладоледа и отнесе гривната долу. Там погледна в своя Джобен оксфордски речник на английския език, но дефиницията за думата ayah не означаваше нищо за него — бавачка в Източна Азия или Индия.
Той никога не звънеше на никого просто така и предпочиташе изобщо да не използва телефона. Обажданията до Дан и Луси му носеха само разочарования. Но въпреки това взе слушалката.
Седна на стола, на който винаги сядаше на кухненската маса, и внимателно набра номера — само да провери. Това беше наистина глупаво, но в странния малък слон имаше нещо, което го караше да иска да узнае повече.
Мина дълго време, преди телефонът да започне да звъни, и дори още по-дълго, преди някой да отговори.
— Домът на семейство Мехра. Как мога да ви помогна?
Любезната дама имаше индийски акцент. Звучеше много младежки. Когато Артър проговори, гласът му потрепна. Не беше ли това нелепо?
— Обаждам се във връзка с жена ми — каза той. — Името ѝ беше Мириам Пепър, е, преди да се оженим е било Мириам Кемпстър. Намерих едно слонче талисман с този номер, написан на него. Беше в гардероба ѝ. Аз събирах нещата ѝ…
Замълча, чудейки се какво, за бога, правеше, какво говореше.
За момент жената замълча. Сигурен беше, че ще затвори или ще му се скара заради странното обаждане. Но в този момент тя проговори.
— Да. Чувала съм за г-ца Мириам Кемпстър. Веднага ще извикам г-н Мехра, господине. Почти съм сигурна, че той ще може да ви помогне.
Устата на Артър се отвори широко.
Слонът
Артър стисна силно слушалката. Един глас в главата му казваше да затвори телефона, да забрави всичко това. Първо, беше голям разход. Говореше с Индия. Това сигурно не беше евтино. Мириам винаги много внимаваше за сметките за телефона, особено когато се обаждаха на Дан в Австралия.
Освен това го гризеше чувството, че се рови в живота на жена си. Доверието винаги бе играло важна роля в брака им. Когато пътуваше из страната, продавайки брави и сейфове, Мириам бе изразила притесненията си, че при пътуванията за повече от един ден би могъл да се поддаде на чара на някоя приятна хазяйка. Артър я беше уверил, че никога не би направил нищо, с което да застраши брака си или семейния им живот. Освен това не беше от типа мъже, които жените намират за привлекателни. Една бивша приятелка го бе сравнила с къртица. Казваше, че е плах и притеснителен. Но, учудващо, той все пак беше получил няколко предложения. Въпреки че това най-вероятно се дължеше на самотата на жените (веднъж и един мъж) или желанието им да се възползват от появилата се възможност, а не толкова на привлекателността му.
Понякога работните му дни бяха дълги. Пътуваше много из страната. Особено удоволствие му доставяше да представя новите брави с многоточково заключване, обяснявайки резетата, болтовете и лостовете на клиентите. Имаше нещо в бравите, което го пленяваше. Бяха солидни и надеждни. Пазеха човек и му осигуряваха безопасност. Обичаше миризмата на масло в колата си и с удоволствие разговаряше с клиентите си в техните магазини. Но в един момент се появи интернет и с него онлайн поръчките. На ключарите вече не им трябваха търговски посредници. Магазините, които не затвориха, започнаха да поръчват стоката си на компютъра и Артър се озова с работа на бюро. Говореше по телефона с клиентите си вместо лице в лице. Никога не бе обичал телефона. Не можеш да видиш усмивките или очите на хората, когато задават въпроси.