И тъй водачът на еретиците бе католик. Ние се биехме не срещу Съвършените албигойци — тяхното учение им запретяваше да докосват оръжие, — ние се биехме срещу защитниците на Прованс.
Навремето, през първия кръстоносен поход, Раймон Тулузки, — едноок старец до себе си с младата си жена Елвира и с монаха, който носел светите мощи, — Раймон водел най-благочестивите и най-бляскавите отряди от Христовото войнство — тия на провансалците. Сега се биехме с потомците на ония кръстоносци.
Но ние срещахме не само копията на рицарите, а и чуковете на ковачите, сърповете на жътварите, секирите на дърварите, кросната на тъкачите, мотиките на лозарите. Не съумявахме да разберем как рицар може да се бие наред с търговец и дори да се жени за дъщеря му. За нас дъщерите на гражданите служеха да огласяват нощите ни със своите престорени или истински ужасени писъци. Провансалските рицари бранеха земите си от французите, а гражданите умираха за свободния, богат и весел живот на Прованс. Дори в Тулуза с двореца на Раймон VI управляваше независим магистрат и съвет, избран от гражданите. Когато сринахме стените на Тулуза, провансалците ги вдигнаха за три дни — мъже до жени, деца до старци, свила до коноп. Но всички пееха своите песни на своя език.
Сам Филип Август не тръгна срещу Раймон, макар папата да му пращаше послание след послание, Филип отклони и Отон IV, след като оня обеща да тръгне срещу еретиците, за да получи в Рим императорската си корона. Защото Филип не искаше чужда помощ и чужди грабители в земите на бароните, които се водеха негови васали.
И нашето кръстоносно войнство пое срещу албигойците — казваха, че сме повече от двеста хиляди души, водено от Симон дьо Монфор, Католика, Глигана на Ардените, Кървавото Северно сияние. Аз яздех под знамето с кръста. И знаех като Филип Август, че албигойството ще изчезне, когато провансалските барони до един станат французи.
Не успях да стана и нямаше да стана провансалски барон. Симон дьо Монфор не можеше да чете и да пише. Когато му носеха важни послания, той трябваше или да погуби четеца им, или да го позлати. Избиваше разкаялите се еретици, като казваше: „Ако лъже, че се връща при Светата църква, смъртта е наказание за лъжата му. Ако казва истината — смъртта е изкупление за предишния му грях.“
Когато Раймон влезе в уж покорената Тулуза, Симон скри от нас, рицарите, тази вест и заяви, че градът ни чака с празнични трапези. И чак пред стените на Тулуза призна истината. Когато Роже — племенник на Раймон — излезе от непристъпните стени на Каркасон и дойде при нас за преговори, ние го убихме и казахме, че е умрял от преяждане. И пуснахме каркасонците — жените по ризи, мъжете по гащи. Провансалците ни връщаха със същата ненавист — когато разбиха под Авиньон Вилхелм Красивия, принц Орански, те жив го одраха.
Симон дьо Монфор ме мразеше, за него нашият замък бе прекалено близо до Прованс. Възторжената Алиса — жена му — не можеше да ме търпи. Разбирах се със сина му Амори — той беше храбър, но изглеждаше мекушав наред със свирепия си баща. Защо ме мразеха? Защото исках да си остана независим. Не исках да се присъединя към никоя глутница или клика. Наемник бях, но не исках да преклоня глава, да сложа на врата си железния ботуш на някой граф и да кажа: „Където ти, там и аз.“ Тъй никога нямаше да получа не земя, ами и кръст върху гроба.
Когато заших за трети път кръстния знак върху плаща си и тръгнах на поход — този път срещу християни, — мислех си, че албигойската война ще трае месец-два, най-много година. Минаха седем години. Тогава не знаех, че остават още тринайсет. Разрушените крепости изникваха отново, потопените кораби изплуваха върху вълните, дори мъртвите като че ли излизаха от гробовете си. Ние сечахме дърветата в провансалските лесове, но корените оставаха в земята. Мислех си, че това е война на суровия Север срещу нежния Юг, но разбрах, че ереста още дълго Ще живее, защото е душата на Прованс. Изморих се, отчаях се.