И дойде прокълнатият ден, когато оня глупак — Робер дьо Ронсоа, изрече съдбовните си думи. С него се бихме в Адрианопол, с него страдахме в Търнов. А той се опълчи срещу епископ Фулкон, когато оня каза: „Всички мъже и жени и даже кърмачетата тулузки трябва да загинат под острието на меча. Останалите живи да се пръснат по манастирите.“ Робер каза:
— Вашият съвет е пагубен. Ние, които завоювахме тази земя, не успяхме да привлечем сърцата на нейните жители, Френският рицар винаги има успех в началото на борбата, но когато достигне целта си, той става надменен и гордостта му го погубва. Всичко, което ние придобихме с храброст, сега го губим с управлението си. Нашият граф Симон отдаде страната в ръцете на ненавистни люде, които вдигнаха народа срещу себе си със своя произвол. И Бог, който винаги е справедлив, чу техните вопли и видя нашите непрестанни неправди. За това, че ние поставихме за управители лакеи и негодяи, сега иде разплатата с граф Симон. Защото на нашите земляци гледат като на разбойници.
Мислех тъкмо като него. Аз трябваше да изрека тези слова. Страхлив ли бях?
Казах:
— Всякакви подобни слова преди битка са загуба на време.
Намерих сгода да обидя Робер, предизвиках го и го убих в честен двубой. Нашите рицари ме възхваляваха, сам Симон отрони скъперническа похвала.
4.
За третото основание на избора — алчен ли бях? Ламтях за гола слава до падането на Константинопол. Двамина рицари претърсвахме изоставен дворец, когато отнякъде изскочи ромеец със сабя. Той уби човека до мене — защо го избра за първи удар, не разбрах. Ако беше избрал мене, щях да умра аз. Успях да разсека ромееца от рамото до кръста, като прерязах плетената ризница, но с върха на меча, защото той се отдръпна. Смъртно раненият ромеец изтърва сабята си и се облегна на стената с увиснали ръце. После ги вдигна и разтвори разсе-чената ризница, сякаш искаше да ми покаже сърцето си.
От гърдите му бликнаха кръв и злато — овързал беше ялото си с нанизи от корубести нумизми, мечът ми преряза нишката. После в локвата кръв пред нозете му затупаха като че ли грахови зърна — то бяха невидими рубини.
Измих монетите и камъните в кратер с червено вино. Златото заблестя, но рубините не се виждаха. Богат бях — ще рече свободен.
Отидох в църква — не от тия, където се събираше плячката. Чудно нещо — защо съдбата избира все дните на Христовото разпятие, за да нанесе своите удари? Константинопол падна през великденските празници, Калоян ни разби навръх Великден. И сега Монсегюр се предаде през Велики пости.
В църквата запалих свещ за чудесното си спасение — защото ромеецът можеше да избере мене за своя пръв и единствен мах със сабята. Запалих и свещ за душата на мъртвия си спътник. Бях навил нанизите със златни монети и скъпоценни камъни както мъртвия ромеец върху голите си гърди. Най-напред хладенееха, после се затоплиха като навити около сърцето ми смоци.
Защо не се качих на някой от корабите, с които рицарите напускаха Константинопол? Симон дьо Монфор избяга още в Зара. Останах, за да изкушавам провидението. И куманите, които ме свалиха от коня пред Адрианопол, развиха жълтите и червени змии на златото и рубините от гърдите ми. Кой знае, може пък това да ми спаси живота — помислили са, че ги чака богат откуп. В Търнов се говореше за богатството, намерено под ризницата ми. Някой от пленените и освободени рицари навярно бе разказал за мене, когато се е върнал във Франция. Светата църква, която чува и помни всичко, веднага е разбрала, че съм крадец, защото всички добре знаеха колко медни монети се гонят в пазвата на Анри дьо Вентадорн.
Когато се върнах във Франция, често сънувах, че жълтите и червени змии се преплитат около гърдите ми. Усещах дори странната милувка на затоплен метал и камък. Но не забогатях. Да, алчен бях, но не можех да хвана клетника евреин — те, евреите, бяха десетки хиляди в Прованс, умни, богати, изключени от защитата на църквата, вампири, жадни за детска кръв, чародеи и слуги на Кабалата, съгледвачи на сарацините, — та не можех да хвана клетника евреин, да го обеся надолу с главата над слаб огън, а после да го изгоря и да ровя в пепелта, за да намеря златото, което е глътнал. Алчен бях, защото всичко около мен се мереше със злато — и кръвта, и честта, и вярата. Няма добър кон, няма силно вино, няма топла жена без злато. Струваше ми се, че нашите рицари не викат „За по-голяма Господня слава!“ и „За Сен Дени!“, ами „Злато!“ и „Земя!“.