Алчен ли бях? Наред с оня бретонски барон, владетел на гибелна за моряците скала, на която в буря палел огньове? И като разграбвал потъващите кораби, сочел скалата и казвал: „Ето диамант, какъвто няма в нито една корона.“
В Рим попаднах, защото след убийството на Робер дьо Ронсоа не можех да търпя похвалите на кръстоносците. Симон дьо Нофл, съсед на Симон дьо Монфор, ми плати да го придружа до Рим, където се надяваше на Латеранския събор папата да признае владението му над някакви замъци на Раймон Тулузки. Според епископ Фолкон обаче дълг на рицарите от Христовото войнство беше да тръгнат срещу замъка Крьост в диоцеза Валенция, който принадлежеше на Адемар дьо Поатие, граф Валентианоа. Истина е, че Симон дьо Нофл ми плати по-добре.
НОЩТА ПРЕДИ ТРЕТИЯ ДЕН
Не можах да заспя. Станах посред нощ и почвам да пиша. Трябва да разкажа за срещата с Боян, да я отмина, да я забравя, за да вървя нататък. Господи, след тридесет години не мога да реша дали тази среща е проклятие или благословия, дали е наваждение или аз сам намерих в нея нещо, което всъщност го няма.
Чувам тихи и притаени женски хлипания, които иначе дневните песнопения милостиво заглушават. Жените като че ли плачат насън — или и другите като мене не спят?
Да, вече тридесет години повтарям всяка дума и си припомням онова трепване на устните. И все не мога да разгадая оня прощален поглед на Боян.
Стояхме под стените на Лаверор, укрепено селище върху хълм, овенчан от здрави крепостни зидове. Вътре бяха еретиците, наоколо се ширеше станът на обсадителите. Симон дьо Монфор не беше с нас — той току-що се беше върнал от Франция в завоюваната от него страна и с гняв и негодувание бе разбрал за въстанието на своите поданици — както той наричаше провансалците. Симон доведе със себе си мнозина знатни рицари и десетки барони, но нямаше пешаци. В Ним, на пет часа път от Бокер, той събра своите отряди, прие светото причастие и тръгна срещу Раймон. С него бяха двамината му братя.
Аз с Доминиканеца стоях под Лаверор, защото оттук трябваше да излезе трубадурът Пейре от Моасак, за да тръгне към Търнов — да вземе свещената книга. На петстотин разкрача от крепостта, докъдето не стигаха стрелите на арбалетите, земята се беше разтворила и показваше огнените си недра. По повеля на Доминиканеца бе изкопана огромна яма — зинала двайсет стъпки. В нея бе струпана клада. След бурните пламъци, които пропъдиха кръстоносците далеч от огъня, кладата изгоря и се слегна. Ямата се напълни с жар, като съсъд с течен огън. Жарта слизаше малко по-ниско от изпепеления ръб на земята, но от време на време избухваха къси пламъци, сякаш огънят се мъчеше да прелее. Ярките разтопени главни бяха наредени като върху решетка, а огненият дъх идеше някъде отдолу. Дали ямата не слизаше като гърло на вулкан до сърцето на земята? И там навярно беше преизподнята.
Край ямата стояхме ние — палачите и аз — Доминиканеца и дузина рицари. Нетърпимата жега затопляше дясната страна на лицето ми, дясната ми ръка и бедрото ми, а лявото ми слепоочие леденееше. Пролет беше, от земята избиваше светлозелена трева, крехка и нежна, с корени, потопени в светлина. Някои от рицарите нахлупваха шлемовете си — обърнати железни ведра с прорези за очите, като същества от друг свят и друго време. Всички носехме бели кръстове върху плащовете.
Срещу нас, по-близо до ямата, стояха скупчени двайсетина пленени еретици с ръце, вързани зад гърба. Макар да беше ярко пладне, червената светлина на жарта ги огряваше със зловещо сияние.
Стените на Лаверор — опушени, мрачни, но горди — подпираха небето на север от ямата. Отгоре бяха поръбени от хора, от време на време светваха искри върху остриета на копия. Вятърът духаше откъм крепостта, хората пееха и дори можеха да се различат отделни слова. Песента приличаше и на черковен псалм, и на боен призив. Нямаше защо да се напрягам да чуя думите, знаех ги. Те пееха:
Гледах пленниците — синовете на този светъл и могъщ народ, изпокъсани, окървавени, — и се борех да не ме зарази тяхното безумие и отчаяние. Борех се, то се знае, с насмешка и горчивина. Ето докъде ги бяха докарали възторгът и великодушието.