Монахът оглеждаше малкото стадо от пленници. Изведнъж, без да се колебае, посочи някакъв човек, застанал някъде по средата.
Двамина от мъжете без лица, оковани в шлемовете, изтласкаха мъжа пред Доминиканеца. Пленникът застана на крачка пред нас.
С ужас открих, че той ми прилича по осанка, по ръст и дори по лице. Би могъл да бъде някой от моите петима братя. Челото му беше превързано с червен парцал, ботушите му бяха откраднати, синьочервените му стъпала се впиваха и едва-едва потъваха в мократа земя.
Дали Доминиканеца го беше избрал, защото приличаше на мене? Изтръпнах от лошо предчувствие.
Монахът вдигна пред лицето на еретика сребърно разпятие, окървавено от червеното сияние на огъня. Усещах, че кръстът е топъл като човешка плът.
Доминиканеца каза:
— Клетнико, целуни кръста и се откажи от твоята трижди прокълната ерес.
Мъжът отговори на провансалски с твърд и ясен глас, но си личеше, че е чужденец.
— Не бива да целувам кръста, на който е разпнат нашият Спасител.
Монахът каза:
— Ти се осмеляваш да скверниш светия кръст?
Мъжът каза:
— Това не е светиня, а оръдие за изтезание.
Монахът попита:
— Кой си ти? Мъжът отговори:
— Боян от Земен. Монахът попита:
— Българин ли си?
Мъжът отговори:
— Българин съм.
Това всъщност не значеше, че е роден българин, защото бугри и булгари се наричаха, кажи-речи, всички еретици от Черното до Северното море.
Тогава Доминиканеца с рязко движение смъкна от плещите на мъжа окъсания черен плащ. После безстрашно пристъпи до ръба на адската яма и метна дрехата върху огъня. Но плащът не падна върху жарта, дори не я докосна, а се вдигна нагоре, издухан от жаркия дъх на огъня. И се разлюля, и размята, та полетя над ямата като обезумял прилеп или пияна гигантска пеперуда. Внезапно пламна, изгоря — и се вдигна нагоре на парцали сива пепел.
Доминиканеца отново застана пред еретика, а лицето му лъщеше от пот, като че ли бе почнал да се топи. И каза:
— След миг тялото ти ще се превърне в пепел като този плащ.
Мъжът тихо отговори:
— Моето тяло ще умре, защото е творение на Сатаната. Но духът ми ще излети в небето като този плащ.
Монахът попита:
— Не вярваш ли във възкресението от мъртвите и във вечните мъки, които те чакат?
Мъжът отговори:
— Как може превърнато в пепел тяло да се вдигне отново?
Монахът каза:
— Да. Но това е твоето тяло, клетнико. И в моя власт е да те спася или да те предам на огъня.
Стори ми се, че монахът пита не като съдник и инквизитор, но като човек, който иска да научи нещо съкровено и тайно за другия човек, за себе си, а и за всички хора. Дали се надяваше, че този син на смъртта ще му разкрие душата си и ще му предаде някакво откровение? Не беше ли питал с тези думи и други клетници в мига на последното причастие?
Тогава изведнъж разбрах, че говори на мене. В главата ми звънна, в очите ми светна, сякаш върху мен се срина и разсипа на хиляди огледални късове огромен покрив от прозрачен лед.
Оня човек насреща, този еретик — той беше мой брат. Неговите думи можеха да бъдат и мои думи — чаках ги. Огънят бучеше. Отдалече идеше отчаяната песен на еретиците върху стените на Лавелор.
Мъжът каза:
— Само душата ми е от Бога. Всичко друго е на дявола. Нима Бог е направил този свят пълен с насилие, плач и злини? Той трябва да се разруши и да се построи отново.
Аз? Как бих отговорил аз? Безпощадно си признах, че в какъвто и бог да вярвам, към каквото и учение и братство да принадлежа, щях да отговоря: „Признавам всичко, което поискаш. Само да остана жив.“ После все някак щях да се измъкна и да се върна при Бога и при братството. Мъжеството на човека, който можеше да бъде мой брат, не беше по моите плещи.
Доминиканеца за първи път сведе глава и се загледа в сребърния кръст, който сега държеше притиснат до гърдите си.
И докато Доминиканеца гледаше кръста, Боян от Земен погледна към мене. И ме видя.
Лицето му се преобрази. То беше измъчено, но по него нямаше рани и кръв, а червеното сияние на жарта му придаваше странна сила и жизненост. Той ме видя и ме позна. Или се удиви, че вижда като че ли себе си? Не зная. Ето този израз на лицето му и този поглед не мога да разгадая вече тридесет години. Челото му едва забележимо се приповдигна, устните му трепнаха. Можеше ли да се зарадва на срещата на крачка от смъртта и дали това трепване на устните беше поздрав или знак на пренебрежение, дори презрение? Господи, понякога си мисля, че той намери сили за саможертвата си, защото ме видя и разбра, че му приличам като негов брат — дори като близнак. Дали не реши, че той може да си отиде, защото оставам аз — същият като него? И с мене той — или част от него — ще остане да живее. Ако е така… Наистина не зная.